Дъхът й спря. Най-сетне бе разбрала: Гейбриъл не се гневеше. Той се страхуваше. Спомни си, че нито веднъж не го е виждала да се излага на слънцето.
Тя хвана дръжката на бастуна и внимателно я освободи от студените му пръсти. Опря бастуна на стената и смело сложи ръка върху скования му лакът.
— Вашите дробове може би не се нуждаят от чист въздух, милорд, но моите буквално се задушават. Пролетният ден е великолепен, но не можете да очаквате от една дама да излезе на следобедна разходка, непридружена от достоен джентълмен.
Саманта съзнаваше, че е рисковано да апелира към кавалерството, каквото слепият вече не притежаваше. Но за нейна изненада той, макар и колебливо, сложи ръка върху нейната и наподоби ироничен поклон.
— Никой няма да има възможност да твърди, че Гейбриъл Феърчайлд е отказал да изпълни желанието на една дама.
Той направи крачка напред, после още една. Слънчевата светлина се изля върху лицето му като разтопено злато. Когато прекрачиха прага, спря като закован. Саманта се уплаши, че в крайна сметка ще откаже разходката, но после разбра, че той бе спрял само за да поеме дълбоко въздух. Тя се притисна до него и също вдиша дълбоко, за да се наслади в пълна мяра на миризмата на прясно обърната земя и на нацъфтелите глицинии по шпалира наблизо.
Когато Гейбриъл затвори очи, тя се изкуши да направи същото, за да концентрира сетивата си върху милувката на стопления от слънцето бриз и възмутеното цвъркане на една червеношийка, която се караше на партньора си, докато двамата строяха гнездо в клоните на близкия трънлив храст. Но веднага си каза, че ако затвори очи, ще пропусне да се наслади на чувственото удоволствие, изписало се по лицето на Гейбриъл.
Жизнеността й се събуди и тя го подкани да продължат напред. Стигнаха до смарагдовозелената морава, която слизаше към полусрутен каменен зид в края на просторната гора. Всяко кътче от грижливо планирания парк, от донесените отдалеч скала до виещите се поточета, беше създадено с цел да остави впечатление за недокосната пустош.
Без да сваля пръстите си от нейните, Гейбриъл вървеше редом с нея без усилие и с всеки изминат метър добиваше увереност и възвръщаше предишната си гъвкавост.
— Не бива да се отдалечаваме много от къщата. Някой от селото може да ни види. Не ми се ще да плаша малките деца.
Въпреки сухия тон, Саманта разбра, че думите не бяха изречени на шега.
— Децата се боят само от непознатото, милорд. Колкото по-дълго се затваряте във Феърчайлд Парк, толкова по-страшна слава ще ви се носи.
— Освен това не искаме всички да повярват, че съм някакъв урод, който броди самотно в тъмнината, нали?
Саманта вдигна поглед към него, но й беше невъзможно да определи дали той се надсмиваше над самия себе си или над нея. Може да беше загубил зрението си, но веселите искри в очите му бяха останали. Под слънчевата светлина те бяха дори още по-впечатляващи, а поръбените със злато зеници изглеждаха ясни и бистри като кристални езерца. Косата му блестеше като току-що отсечени златни монети.
— Наистина не е нужно да живеете като затворник в собствената си къща, след като имате такава прекрасна градина. Мога да си представя, че някога сте били предприемчив млад мъж. Със сигурност ще измислите какво да правите на чист въздух и да се забавлявате.
— Какво ще кажете да стреляме с лък? — попита подигравателно той. Сам изскочи от близката горичка и се хвърли към тях. Пазейки се от скачащото куче, те тръгнаха по-бавно. — Може и да ходим на лов. Сигурно никой няма да ми се разсърди, ако объркам младо куче с лисица.
— Засрамете се! — укори го Саманта. — Може би един ден Сам ще бъде вашето спасение. Кученцето е много умно.
Като чу името си, Сам се отърколи в тревата, легна по гръб, извъртя очи и оплези език. Саманта прибра полите си и го прекрачи предпазливо с надеждата, че спътникът й няма да забележи нищо. Ала мислите на Гейбриъл бяха заети с друго.
— Може би сте права, мис Уикършъм — промълви той. Саманта вдигна очи към него, изненадана от бързото му съгласие. — Може би има нещо, което ще ми достави удоволствие. Нещо, при което ще се представя добре.
Играеха на „сляпа баба“ и Гейбриъл печелеше всяка игра.
Саманта не намираше начин да го победи. Той не просто улавяше бързите прислужници, но и само с едно подушване на косата или дрехата ги назоваваше по име. Освен това рефлексите му бяха достатъчно добри, за да избягва човека с вързани очи — изплъзна се от протегнатите й ръце само миг преди да го е сграбчила.