Когато Саманта повика слугите в градината, за да играят на „сляпа баба“, всички се ужасиха: господарят им се бе излегнал на обляната от слънцето полянка с разрошени коси и сламка между устните. Още повече се стреснаха, когато болногледачката им обясни какво ги очаква. Няколко млади мъже и жени се наредиха сковано в редица, сякаш трябваше да посрещнат самия крал, докато Бекуит цъкаше неодобрително, а мисис Филпот охкаше, че никога не била участвала в толкова неприлична игра.
Питър и Филип бяха първите, които излязоха от редицата. Зарадвани, че няма да стоят вътре в този великолепен пролетен ден, младите прислужници се включиха с въодушевление в играта, като напълно пренебрегваха изброените от Саманта правила. При всеки удобен случай размахваха огромните си юмруци и се бореха като млади палета. Всеки път, когато преборваше брат си и го възсядаше като кон, Филип хвърляше бърз поглед към Елси, за да се увери, че младата прислужничка е видяла победата му.
Изкушени от мекия, ароматен бриз и доброто настроение, другите слуги също се отърсиха от въздържаността си. Когато му дойде редът да търси другите, едрият, мършав горски пазач Уили се втурна да гони перачката Мег, протегнал огромните си ръце като нокти на хищник. Пискайки като срамежлива ученичка, Мег прихвана полите си и хукна по склона, като при всяка крачка разкриваше красивите си голи крака. Сам залая и се втурна след нея. Тя направи огромен скок наляво, Уили мина покрай нея, спъна се в ботушите си и се изтърколи надолу по склона сред всеобщия смях.
— След като Уили не можа да хване Мег, сега е ред на господаря! — извика Хана и запляска с ръце.
Докато Мег измъкваше от потока мокрия, ругаещ горски пазач, Бекуит внимателно обърна Гейбриъл към къщата. Даже мисис Филпот се бе включила в играта. Без да я накарат, тя направи крачка напред и три пъти завъртя господаря си около собствената му ос, после отскочи настрана с такъв устрем, че ключовете на колана й зазвъняха като камбанки.
Гейбриъл се разкрачи и застана неподвижен. Всички участници в играта застинаха по местата си под топлото слънце. Според правилата нямаха право да бягат, докато Гейбриъл не се приближи дотолкова, че да ги докосне. Едва тогава можеха да отскочат настрана. Саманта нарочно застана в най-далечния край на поляната — винаги правеше това, когато идваше ред на Гейбриъл. Беше решена да не му дава повод да я докосва.
Опрял ръце на стегнатите си хълбоци, Гейбриъл се въртеше бавно в кръг. Едва когато вятърът развя косите на Саманта и няколко непокорни къдрици се измъкнаха от кока, тя разбра, че е направила грешка, като е застанала по вятъра. Ноздрите на Гейбриъл се издуха. Очите му се присвиха по начин, който й беше много добре познат.
Той направи рязък завой и се запъти право към нея. Дългите му крака бързо скъсиха разстоянието помежду им. Когато мина покрай Елси и Хана, без да забави крачка, момичетата затиснаха устите си, за да не се закискат.
Стъпалата на Саманта сякаш се бяха враснали в земята. Нямаше да може да избяга дори ако Гейбриъл беше нападащ хищник, решен да я погълне. Осъзнаваше ясно, че всички слуги я зяпат любопитно, и между гърдите й потече вадичка пот. Кръвта се точеше във вените й тежка и гъста като мед.
Воден от непогрешимите си усещания, Гейбриъл спря само на сантиметри от нея. Когато ръката му улови ръкава й, Филип и Питър сърдито изхъмкаха — тя беше длъжна да бяга или поне да окаже съпротива. Вече беше твърде късно за това. Оставаше само той да каже името й и играта щеше да свърши.
— Името! Името! — развикаха се момичетата.
Гейбриъл вдигна свободната си ръка, за да нареди мълчание. Беше познал предишните уловени по полъх на дърво или сапун за пране. Освен това имаше право да идентифицира уловения и чрез докосване.
Устните му се накъдриха в ленива усмивка. Саманта все още стоеше като вкаменена, прекалено безпомощна, за да спре движението на ръката му. Светът около тях изведнъж изчезна. Останаха само двамата и мекият пролетен бриз.
Гейбриъл попипа косата й и бавно плъзна пръсти по лицето. Опипа рамката на очилата, после внимателно се потопи във всяка вдлъбнатина и извивка, сякаш искаше да ги запечата завинаги в паметта си. Ръцете му бяха едновременно грапави и нежни… и невероятно мъжествени. Когато плъзна два пръста по меките й устни, неловкостта й се разсея. Обзе я друго чувство, още по-опасно. Тя се улови в желанието да се облегне на него, да отметне глава назад и да му се предложи като жертва. Надвита от сладкия копнеж, тя се олюля и едва тогава забеляза, че той е престанал да я докосва.
Саманта отвори очи и го погледна смаяно. Макар че главата му беше сведена, бързото вдигане и спускане на гърдите му й показа, че краткият им контакт не го е оставил равнодушен.