— Не съм съвсем сигурен — извика той така, че всички на поляната да го чуят. — Като съдя по меката кожа и нежния парфюм, предполагам… — Той направи пауза, аз да увеличи напрежението.
— Очевидно съм хванал Уортън, оборското ратайче.
Слугите избухнаха в луд смях. Един от ратаите удари по рамото зачервения Уортън.
— Имате право на три предположения, милорд — напомни му Мили.
Гейбриъл замислено прехапа долната си устна.
— Е, щом не е Уортън — продължи той провлечено, с тих глас, — тогава сигурно е моята скъпа… моята усърдна… моята предана…
Той сложи ръка на сърцето си и пожъна нов залп от смях от страна на прислужничките, а Саманта спря да диша, опитвайки се да разбере какво точно щеше да каже за нея.
— Хванал съм мис Уикършъм!
Участниците в играта заръкопляскаха въодушевено. Гейбриъл им махна с ръка и се поклони пред Саманта.
Тя се усмихна, направи подигравателен реверанс и произнесе през здраво стиснати зъби:
— Добре, че не ме оприличихте с някой от конете, които теглят каретата.
— Не ставайте глупава — отговори й той шепнешком. — Вашата грива е много по-гладка.
Сияещият Бекуит го потупа по рамото и сложи в ръката му сгъната кърпа.
— Превръзката, милорд!
Гейбриъл се обърна към Саманта и веждите му се вдигнаха в дяволска маска.
— О, не, няма да ви позволя да повторите тази игра! — Тя заотстъпва назад, докато той крачеше заплашително към нея с превръзката в протегнатите ръце. — Омръзнаха ми проклетите ви игрички. Всичко ми омръзна — добави тя, за да го уязви по-болезнено.
— О, стига, мис Уикършъм — отвърна с усмивка Гейбриъл. — Нима ще принудите един слепец да тича подире ви?
— Така ли мислите? — Саманта прихвана полите си и хукна като подгонена сърна по тревата. Гейбриъл я последва с учудваща бързина.
Настроението в бавно движещата се парадна карета на маркиз Торнууд се люшкаше от мрачно до сърдито мълчание. Само седемнайсетгодишната Хонория се осмеляваше да изрази надеждата и радостното си очакване. Тя се въртеше неспокойно и час по час надничаше през прозорчето към зелените поля навън. Широкият път към Феърчайлд Парк беше обграден от яркозелен жив плет.
Двете й по-големи сестри се придържаха към най-новата мода и пазеха скучаещо, изискано мълчание — за младите дами, преминали известна възраст, то беше не по-малко важно от красотата и произхода. Осемнадесетгодишната Евгения беше потънала в съзерцание на собственото си отражение в елегантното ръчно огледалце, което бе извадила от копринената си чантичка, докато деветнадесетгодишната Валери отчиташе всяко друсане и люлеене с мъчителна въздишка. Откакто миналата година в края на сезона се сгоди за най-младия син на един херцог, Валери бе станала наистина непоносима. Каквато и да беше темата на разговора, тя започваше всяко второ изречение с думите: „Щом се омъжа за Антъни…“
Срещу момичетата седеше самият господин маркиз и често-често триеше зачервеното си чело с дантелена кърпичка. Загрижена от тази червенина, съпругата му се осведоми:
— Наистина ли смяташ, че решението ти бе правилно, Теди? Ако го бяхме предупредили, че идваме…
— Ако го бяхме предупредили, отново щеше да нареди на слугите да ни отпратят. — Тъй като не му беше в характера да говори остро на съпругата си, Тиодор Феърчайлд смекчи острите си думи, като се наведе и помилва ръката й в дантелена ръкавица.
— Що се отнася до мен, предпочитам да се случи точно това. — Евгения се откъсна с неохота от съзерцанието на образа си в огледалото. — Така няма да му дадем възможност да ни крещи и да ръмжи като бесен вълк.
Валери кимна мъдро.
— Като си спомня колко отвратително се държа миналия път, започвам да мисля, че е не само сляп, но и луд. Много се радвам, че още не съм омъжена за Антъни. Божичко, ако беше чул колко грубо ми говореше Гейбриъл…
— Би трябвало да се засрамите, че говорите така за собствения си брат! — Хонория се обърна рязко и изгледа унищожително сестрите си. Светлокафявите й очи с цвят на шери святкаха гневно под модната шапка с широка периферия.
Никой не бе очаквал толкова строгост и рязкост от винаги добродушната малка сестра. Валери и Евгения си размениха учудени погледи.
Когато каретата мина през портата от ковано желязо и зави по входната алея към господарската къща, Хонория продължи:
— Евгения, нима не помниш кой те измъкна от леденостудената вода, когато потъна в езерото в парка на Тилманови, макар да те предупреждаваха, че ледът е още тънък и не можеш да се пързаляш на кънки? А ти, Валери — кой защити честта ти, когато онова ужасно момче заяви на чая у лейди Марбът, че си му позволила да те целуне? Гейбриъл е най-добрият голям брат, който може да си пожелае едно момиче, а вие двете го обиждате и му се подигравате като предателки!