Валери се наведе, стисна ръката на Евгения и в светлозелените й очи блеснаха сълзи.
— Несправедлива си, Хонория! Гейбриъл ни липсва не по-малко, отколкото на теб. Но този мрачен грубиян, който бушува и ни ругае, не е нашият брат. Ние искаме да си върнем стария Гейбриъл.
— Спокойно, спокойно, момичета — намеси се бащата. — Не бива да усложнявате и без това сложната ситуация, като се карате.
Хонория се обърна рязко и отново се загледа през прозореца. За да разведри обстановката, маркизът се опита да се засмее с обичайния си весел смях, но нищо не се получи.
— Като види какво му носим този път, брат ви може би ще се покаже малко по-учтив.
— Според мен точно тук е проблемът — извика сърдито лейди Торнууд. — Ако вярваме на твоите скъпи лекари, той не може да вижда нищо, нали? Нито днес, нито когато и да било. — Кръглото й лице се набръчка, сълзите й оставиха следи върху дебелия слой пудра по бузите, но това не я притесни. Тя взе кърпичката, която й подаде съпругът й, и попи сълзите от очите си.
— Мисля, че Валери и Евгения са прави. Може би не трябваше да идваме. Не знам как ще понеса да видя момчето си затворено в тъмната къща като животно.
— Мамо! — извика Хонория и в гласа й звънна учудване. Опита се да изтрие стъклото на прозорчето, за да вижда по-ясно, но не успя.
— Остави мама на мира — изсъска Евгения. — Не виждаш ли колко е отчаяна?
Валери извади от чантичката си шишенце с амоняк и го подаде на майка си.
— Вземи го, мамо. Помириши го и ще видиш, че ще ти стане по-добре.
Лейди Торнууд отблъсна ръката на Валери, заинтригувана от смаяното изражение на малката си дъщеря.
— Какво има, Хонория? Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.
— Може би наистина съм видяла призрак. Но мисля, че е по-добре да погледнеш сама.
Когато Хонория отвори прозорчето, любопитната лейди Торнууд се прехвърли през краката на мъжа си, като го настъпи болезнено по пръстите, и се настани до дъщеря си. Тласкани от любопитство, Евгения и Валерия се надигнаха зад майка си.
На поляната пред къщата имаше някакво празненство. Участниците се бяха разпръснали по меката трева, смехът и виковете им отекваха във въздуха като музика. Всички бяха въодушевени от играта и никой не забеляза пристигащата карета.
Маркизът протегна шия, за да види нещо над стената от модни дамски шапки, и зяпна смаяно.
— Какво става тук, по дяволите? Защо слугите си губят времето с глупости, вместо да работят? Какво си мислят, че празнуват — може би Коледа? За бога, ще заповядам на Бекуит да уволни тези нахалници!
— Първо обаче трябва да го хванеш — заяви през смях Валери, когато достойният иконом хукна надолу по склона, преследвайки пищящата мисис Филпот.
Евгения сложи ръка на устата си, за да скрие нервното си кискане.
— Видя ли и ти това, което видях аз, Валери? Кой би помислил, че онзи дървеняк е способен на такива неща?
Маркизът се обърна рязко, за да се скара на дъщерите си за неприличните изрази, но в този момент всички видяха мъжа, който тичаше през поляната. Маркизата пребледня толкова силно, че Валери отново й подаде шишенцето с амоняка.
Мъжът спря на възвишението. Сияещото синьо небе беше идеален фон за прекрасната му фигура. Маркизата сложи ръка на сърцето си и изплака тихо. За момент повярва, че синът й се е върнал от война невредим. Нейният Гейбриъл стоеше там гордо изправен, със стегнати рамене, с блестящи от слънцето златни коси…
В следващия миг Гейбриъл се обърна и тя видя назъбения белег, който загрозяваше безупречните му черти — мрачното напомняне, че нейното момче, нейният прекрасен и горещо обичан син си е отишъл завинаги.
Саманта знаеше, че няма да избяга от Гейбриъл. Въпреки това реши да не го улеснява. Постара се да му създаде сериозни затруднения, като се скри зад другите слуги. Знаеше, че въпреки липсата на зрение той все още е подвижен и гъвкав като планински лъв. Затова се уплаши до смърт, когато той се спъна в една издатина и падна тежко на земята.
— Гейбриъл! — извика ужасено тя, без да забележи, че е употребила малкото му име. Събра полите си и хукна към него. Падна на колене, трепереща от ужас, защото си представяше най-лошото. Ами ако си е счупил глезена? Или си е ударил главата в някой камък?
Разтърсена от спомена за окървавеното му тяло на пода в спалнята му, тя сложи главата му в скута си и нежно приглади назад разбърканите златни къдрици.