— Чуваш ли ме, Гейбриъл? Добре ли си?
— Сега съм много добре. — Преди Саманта да е успяла да реагира на дрезгавия шепот, той я обгърна с две ръце и я привлече към себе си. Очилата паднаха от носа й.
Никога не беше помисляла, че той е толкова безогледен да я събори в тревата пред очите на всички прислужници — като че бяха овчарче и млекарка, излезли да се позабавляват на полето. Но той направи точно това. Докато се търкаляха по склона, краката му се заплетоха в полите й и двамата избухнаха в безпомощен смях.
Следващото усещане беше безкрайно приятно: тя лежеше по гръб, покрита от голямото, топло тяло на Гейбриъл. Хватката му се стегна, усмивката на лицето му угасна.
Саманта забеляза, че и другите изведнъж са замлъкнали. Твърде късно.
Тя погледна над рамото на Гейбриъл и примигна смаяно. Не особено едър, но набит и широкоплещест мъж с чорапи на златни и зелени ивици и старомоден панталон до коленете бе изникнал сякаш от нищото. Избледнялото златнорусо на косата му беше леко напудрено и тя не можа да прецени възрастта му. Маншети от скъпа венецианска коприна обрамчваха силните му китки. Когато й подаде ръка да стане, огромният рубин на пръста му светна като капка прясна кръв под слънчевата светлина.
— М-м-милорд — заекна Бекуит. Превръзката на очите му се бе изкривила и той приличаше на дебеличък, блед пират. — Никой не ни е съобщил, че ще дойдете. Не ви очаквахме.
— Виждам — отговори мъжът с властния тон, който Саманта вече познаваше добре.
Най-сетне тя разбра, че гледаше в строгото лице на Тиодор Феърчайлд, маркиз Торнууд — бащата на Гейбриъл. И неин работодател.
15
Любима моя Сесили,
Мога да те уверя, че моето семейство ще те обожава — както те обожавам аз…
Като се направи, че не забелязва протегнатата ръка на маркиза, Саманта избута Гейбриъл и се изправи на крака. За разлика от нея Гейбриъл изобщо не си направи труда да стане. Остана на тревата скован, с вкаменено изражение. Останалите слуги се събраха на групички около тях и сведоха глави към земята. Сега си казват, че би било по-добре да изпразват нощните гърнета или да чистят оборите, помисли си Саманта и я напуши смях.
Тя намести очилата на носа си и направи дълбок реверанс.
— За мен е голяма чест да се запозная с вас, милорд. Аз съм Саманта Уикършъм, болногледачката на сина ви.
— Сега разбирам защо е направил забележителен напредък от последното ни посещение насам. — Макар че гласът на маркиза прозвуча рязко, Саманта беше готова да се закълне, че в очите му пламнаха весели искри.
Тя съзнаваше напълно, че представлява скандална гледка. Със смачканата рокля, цялата в петна от трева, със зачервените бузи и разсипаните по раменете коси приличаше по-скоро на селска хлапачка, отколкото на почтена жена, назначена да се грижи за син на маркиз.
Четири елегантно облечени дами стояха в полукръг зад главата на семейството. Всяко кичурче от косите им беше точно на мястото си под богато украсените шапки, всяка панделка, всяка кордела и всяка дантелка бяха колосани и не се помръдваха. Саманта стисна здраво устни. Много добре познаваше този тип жени.
Макар да се чувстваше пред тях като дивачка, тя вирна брадичка и отказа да прояви лицемерно смирение. Ако семейството на Гейбриъл не беше занемарило така осъдително своята отговорност, нямаше да се наложи да се търси болногледачка. Ако баща му поискаше да я уволни, нямаше да остане никой, който да се грижи за Гейбриъл.
— Вероятно намирате методите ми за необичайни, лорд Торнууд — започна смело тя, — но аз съм убедена, че свежият въздух и слънчевата светлина, приемани в достатъчно количество, имат свойството да подобрят състоянието на тялото и душата.
— Небето ми е свидетел, че точно в тези области имам сериозна нужда от подобрение — подкрепи я тихо Гейбриъл.
Маркизът се обърна към сина си и арогантността му изведнъж се стопи. Очевидно нямаше сили дори да го погледне в лицето.
— Добър ден, моето момче. Радвам се да те видя толкова бодър.
— Здравей, татко — отвърна сковано Гейбриъл. — Бих желал да мога да кажа същото.
Една от дамите се приближи до тях с шумящи копринени по ли. Макар че кожата й беше бледа и повехнала като стара дантела, възрастта не бе отнела почти нищо от пищната й красота.
Дамата се надигна на пръсти и залепи влажна целувка върху здравата му буза. Гейбриъл не се помръдна, лицето му си остана затворено.
— Надявам се, не ни се сърдиш, че ти се изтърсихме без покана. Денят беше прекрасен и аз заповядах да приготвят каретата…
— Не ставай глупава, мамо. Как бих могъл да очаквам, че ще пренебрегнеш християнското си задължение да съчувстваш на ближния? Убеден съм, че на връщане ще спреш още в дома за сирачета и в работническото общежитие, за да оставиш милостиня на бедните и онеправданите от съдбата.