Докато златната светлина на деня избледняваше и накрая изчезна, в салона цареше тишина, нарушавана само от тихи въздишки или потракване на чаша върху чинийка.
Саманта вдигна чашата към устните си и откри, че майката на Гейбриъл я оглежда неприкрито — и неодобрително.
— Що за болногледачка сте вие всъщност, мис Уикършъм? Не мога да проумея как го пуснахте сам в гората, без да изпратите подире му поне един слуга. Ами ако е паднал в някоя клисура и си е счупил врата?
Саманта остави чашата и се опита да запази самообладание — майката бе изрекла на глас собствените й опасения.
— Мога да ви уверя, че нямате причини за тревога, милейди. Синът ви е много по-самостоятелен, отколкото предполагате.
— Но вече минаха три часа! Защо не се връща?
— Защото ние сме още тук — отговори сърдито маркизът. Когато съпругата му се обърна и го удостои с обвинителен поглед, той се сви отново на стола си.
— Защо тогава не си тръгваме? — попитаха в един глас Евгения и Валери.
— Да, моля те, татко — добави Валери. — Скучно ни е.
Евгения смачка на топка копринената кърпичка в ръката си и на лицето й грейна надежда.
— Валери е права, мамо. Щом Гейбриъл не ни иска тук, не е ли по-добре просто да се съобразим с желанието му и да си отидем? Мис Уикършъм е тук и ще се погрижи за него.
— Не разбирам защо изобщо му е нужна гледачка — изтърси Хонория, но веднага погледна Саманта извинително. — Може аз да остана тук и да се грижа за него.
— Ами представянето в двора? — напомни й маркизът. — Ами първият ти бал?
Хонория сведе глава и меката кестенява коса скри замисленото й лице. Макар че обичаше брат си много повече от Валери и Евгения, тя беше само на седемнадесет години.
— Гейбриъл има нужда от мен. Какво ме е грижа за някакъв си глупав бал?
— Не се съмнявам, че бихте се грижили самопожертвователно за брат си, мис Хонория — заговори Саманта, подбирайки много внимателно думите си, — но съм сигурна, че той много държи да отбележите дебюта си, както подобава, и да си намерите съпруг, който да ви обича, както ви обича той.
Хонория кимна благодарно и чертите й се отпуснаха. Майката на Гейбриъл стана и излезе на терасата. Вратите бяха отворени и мекият пролетен бриз разведряваше натегнатата атмосфера в салона.
Възрастната дама постоя малко навън, загледана в падащия здрач. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Не разбирам как понася да живее така. Понякога си мисля, че би било по-добре да беше…
— Клариса! — извика възмутено маркизът, изправи се и тропна с бастуна си по пода.
Лейди Торнууд се обърна рязко и в гласа й звънна истерия.
— О, защо не си го кажем поне веднъж, Тиодор? Всички го мислим, нали, всеки път, когато го видим!
Саманта се надигна бавно.
— Какво по-точно мислите?
Майката на Гейбриъл направи крачка към нея и лицето й се разкриви от болка.
— Че би било по-милостиво, ако синът ми бе загинал на борда на онзи проклет кораб. Милостиво за него, защото щеше да завърши живота си чисто и бързо, вместо да страда още дълги години. Нямаше да продължи да живее този жалък живот… като половин мъж!
— И колко практично щеше да бъде това за вас! — Саманта се усмихна горчиво. — Синът ви щеше да умре като герой. Вместо да посещавате някакъв ожесточен непознат в този прекрасен пролетен ден, щяхте да идвате тук, за да слагате прекрасни цветя пред каменната му гробница. Щяхте да проливате сълзи, да жалите за трагичната му смърт и да приключите с траура още преди първия бал на сезона. Кажете ми, лейди Торнууд, на чие страдание желаете да сложите край — на болките на Гейбриъл или на вашите „мъчения“?
Маркизата пребледня, сякаш Саманта й бе зашлевила плесница.
— Как смеете да ми говорите с този тон, дръзко момиче?
Но Саманта не й позволи да я сплаши.
— Вие не понасяте да гледате сина си в лицето, нали! Само защото вече не е вашето златно момче, което сте обожавали. Защото вече не може да играе ролята на съвършения син и да обожава майка си. Затова сте готова за последната завеса. Как мислите, защо сега той не е тук? — Тя огледа обвинително присъстващите и отново втренчи поглед в майката на Гейбриъл. — Защото много добре знае за какво си мислите вие всички, когато го гледате. Синът ви може да е сляп, милейди, но не е глупак!