Саманта стисна треперещите си ръце в юмруци и изведнъж осъзна, че Валери и Евгения са я зяпнали ужасено. Долната устна на Хонория трепереше, сякаш след още само една остра дума щеше да избухне в сълзи.
В сърцето на Саманта нахлу срам. Въпреки това не съжаляваше за думите си. Макар че заради тях щеше да загуби работата си…
Тя се обърна към маркиза, вирна брадичка и погледна в лицето му.
— Простете безсрамието ми, милорд. Утре рано сутринта ще си събера нещата и ще напусна този дом.
Тя се обърна и закрачи към вратата, но маркизът се надигна с учудваща бързина и й препречи пътя. Рунтавите му вежди бяха събрани в строга линия.
— Един момент, момиче. Още не съм ви уволнил.
Саманта сведе глава, очаквайки да чуе обвинения в непочтително държание към съпругата му.
— Нямам и намерение да ви уволня — добави той. — Ако се съди по темпераментния ви изблик, вие сте точно това, от което има нужда моят твърдоглав син. — Той вдигна бастуна си от пода и махна заповеднически към съпругата си. — Хайде, Клариса, момичета. Отиваме си вкъщи.
Лейди Торнууд шумно пое въздух.
— Наистина ли очакваш да си отида и да оставя Гейбриъл сам тук? — Тя хвърли отровен поглед към Саманта. — С тази?
— Момичетата са прави. Той няма да се върне, докато ние сме тук. — Маркизът изкриви устни в суха усмивка и за момент толкова заприлича на Гейбриъл, че сърцето на Саманта направи скок. — Честно казано, не мога да му се сърдя. Кой иска да вижда около себе си банда лешояди, които се борят за живота му? Хайде, момичета. Ако побързаме, ще успеем да си легнем преди полунощ.
Валери и Евгения изпълниха с готовност желанието на баща си. Събраха чантичките и ветрилата, шаловете и шапките си и забързаха към вратата. С последен зъл поглед към Саманта, който я предупреждаваше, че нахалството й няма да бъде нито забравено, нито простено, маркизата тръгна величествено след тях. На прага Хонория се обърна и й махна с ръка за сбогом.
Когато каретата затрополи по входната алея, Саманта огледа опустелия салон. Само инвалидният стол бе останал да й прави компания. Тя го огледа мрачно и си пожела да разкъса тапицерията с голи ръце и да изхвърли пълнежа от конски косми през прозореца.
Вместо това запали няколко газени лампи и се изправи пред масичката до прозореца. Постоя така няколко минути, претърсвайки със загрижен поглед нощната градина, преди да осъзнае колко безсмислено беше това действие. Лампите не бяха в състояние да покажат на Гейбриъл пътя към къщи.
Може би майка му беше права. Може би трябваше да прати някого, за да го потърси. Но не й се струваше правилно да прати слугите да го търсят, сякаш е някое упорито дете, засегнато от отношението на възрастните и обидено избягало от къщи.
Ами ако той не искаше да го намерят? Ами ако му беше писнало всички да го обграждат с някакви неизпълними очаквания? Семейството му ясно беше дало да се разбере, че държи да си върне предишния Гейбриъл — мъжът, крачил през живота с непоколебима увереност и печелил сърцата на всички, които среща по пътя си.
Въпреки страстната защита тя не беше по-добра от тях. Бе дошла тук с вярата, че иска да му помогне. Сега обаче започваше да се рови в причините и да се пита дали зад това безкористно желание всъщност не се криеше егоистично сърце.
Саманта втренчи поглед в пламъчето на лампата. Трепкащата светлина не можеше да върне Гейбриъл у дома. Но тя можеше.
Грабна лампата и излезе навън през вратата към терасата.
Саманта вървеше в посока към гората — нали Гейбриъл беше изчезнал там. Лампата, която в салона светеше ярко, я обгръщаше в бледо сияние, което едва стигаше да държи сенките на разстояние. Кадифената чернота на безлунното нощно небе и гъстите клони над главата й почти поглъщаха пламъчето, но тя продължи да напредва упорито. Не можеше да си представи да живее ден и нощ в такъв мрак.
Когато гъсталакът стана почти непроходим и небето вече не се виждаше, тя забави крачка. Настъпването на нощта бе превърнало Феърчайлд Парк от грижливо направена градина за удоволствия в непозната пустош, изпълнена с опасности и ужаси. Саманта прекрачи през стъблото на едно паднало дърво, обезпокоена от тайнственото шумолене и тихите викове на невидими нощни същества. Отново закопня за силното тяло на Гейбриъл, и то не само по една причина.
— Гейбриъл! — повика го тя, когато вече не издържа. Но тихо, за да не я чуят слугите в къщата.