Единственият отговор беше ново шумолене в храсталака някъде зад нея. Саманта спря. Шумоленето престана. Направи още една колеблива крачка напред, след нея втора. Шумоленето се повтори. Това със сигурност е колосаната ми пола, каза си решително младата жена, вдигна я и направи още една крачка. Шумът се засили. Тя спря рязко и стисна до болка крехката лампа. Пръстите й се бяха вледенили. Шумоленето заглъхна, но на негово място дойде силно пухтене, толкова близо до нея, та тя бе готова да се закълне, че е усетила в тила си горещия дъх на невидим звяр.
Вече нямаше съмнение. Някой… или нещо… я следваше.
Саманта събра цялата си смелост, обърна се рязко и размаха лампата пред себе си.
— Веднага се покажете!
От сянката изникнаха две влажни кафяви очи, следвани от гъвкаво телце и размахваща се опашка.
— Сам! — извика облекчено Саманта и се отпусна на колене пред дотичалото куче. — Засрами се, негоднико! — Тя прегърна малкото коли и го притисна до лудо биещото си сърце. — Знам, не биваше да те ругая. — Надигна се и помилва коприненомеките уши на кученцето. — Да вървим. Щом намери мен, ще намериш и него.
Тя навлезе с нова решителност навътре в гората, като викаше името на Гейбриъл и притискаше до гърдите си топлото кучешко тяло. Не смееше да го пусне, защото щеше да се лиши от единствената утеха, която имаше. Беше отишла твърде далеч, когато й стана ясно, че никога няма да намери пътя назад. Гейбриъл сигурно щеше да изпрати слугите да я търсят. И точно тогава в мрака пред нея изникнаха очертанията на непозната сграда. Наполовина от дърво, наполовина от тухли, тя приличаше на плевня или обор, отдавна изоставена и забравена.
Може би Гейбриъл е открил това място още като момче, докато е кръстосвал околностите, и сега отново е потърсил убежище тук, помисли си с надежда Саманта.
Без да пуска лампата и кучето, тя изрита с крак увисналата на пантите врата и изохка стреснато от жалното й скърцане. Вдигна лампата и освети старите греди на покрива, купчини изгнило сено, гниещи юзди и хамути, нападали дървени куки…
Най-сетне отстъпи пред протестите на Сам и го пусна на пода, за да обиколи наоколо и да подуши по ъглите. Освен цвъркащите в сеното мишки, двамата бяха единствените живи същества тук.
— Гейбриъл? — извика колебливо Саманта, макар че я беше страх да наруши неестествената тишина. — Тук ли си?
Тя влезе по-навътре в сумрачното помещение и видя в средата на обора полуизгнила дървена стълба, която водеше нагоре в мрака.
Саманта въздъхна. Нямаше ни най-малко желание да рискува кожата си, като се изкатери по паянтовите стъпала, за да огледа рушащата се плевня. От друга страна обаче, не беше изминала толкова път, за да си отиде от плевнята, без да е проверила навсякъде. Може би горе щеше да открие някакви признаци, че Гейбриъл вече е бил тук?
Тя събра дългите си поли, метна ги на ръката си, стисна лампата в другата ръка и предпазливо се заизкачва по стълбата. Заплашителни сенки танцуваха пред нея, бягайки от трепкащата светлина на лампата. Когато най-сетне стигна горе и стъпи на прашните греди, тя въздъхна облекчено.
Плевнята беше пуста като обора. Никакъв признак, че някой е търсил убежище тук през последните двайсет години. През четириъгълния отвор се виждаше нощното небе, безлунно, но не съвсем черно. Тук и там по мастиленото синьо проблясваха млечни звезди.
Саманта се обърна и присви очи, за да види по-добре какво имаше в сенките под гредите. Въобразяваше ли си или там се движеше нещо? Ами ако Гейбриъл все пак се беше скрил в плевнята? Ами ако се беше наранил и не можеше да отговори на виковете й? Тя пристъпи по-близо и главата й попадна в огромна паяжина. Потърси се отвратено и попита шепнешком:
— Има ли някой тук?
Размаха лампата пред себе си и сенките изведнъж оживяха. Саманта политна назад, ударена от диво размахващи се твърди крила, оглушена от пронизителни викове. Когато стреснатите прилепи напуснаха убежищата си и се понесоха към отворения прозорец, тя инстинктивно вдигна ръце, за да защити косата и очите си от ударите на крилете им.
Лампата падна от ръката й и се затъркаля по дъските. Падна долу в обора и се счупи. Последните прилепи излетяха в нощта. Изтръгната от обзелото я вцепенение след ужасеното излайване на Сам и хапещата миризма на горящо масло, Саманта се хвърли към стълбата. Трябваше на всяка цена да угаси пламъците, преди да стигнат до сеното и да обхванат целия обор.
Беше минала само една трета от стълбата, когато една летва се счупи под тежестта й и тя загуби равновесие. За миг, който й се стори цяла вечност, увисна между тавана и пода, после полетя заднешком към земята.