Падна на дървения под с глух трясък, чу скимтенето на Сам, усети как кученцето я лизна по бузата и завря влажната си муцунка зад ухото й. Чу и жадното съскане на пламъците, които бяха стигнали до сеното.
— Гейбриъл! — пошепна безсилно тя. Видя го да й се усмихва под слънчевата светлина — точно в мига, преди светът наоколо да потъне в непрогледен мрак.
16
Любима моя Сесили,
Ти ме наричаш упорит и настоятелен, но всъщност ти си тази, която проявява упоритост…
Гейбриъл седеше на прага към изкуствената руина и се вслушваше в ромоленето на потока, който обикаляше скалата. Руината беше замислена да изглежда като рушаща се кула на стар замък. Като момче беше прекарал много вълнуващи часове да се отбранява от нападащите варварски орди, въоръжен с дървен меч. Интересно защо варварите винаги приличаха на сестрите му.
Седеше неудобно на каменната пейка, опрял гръб на стената, изпружил дългите си крака. Мекият нощен вятър си играеше с косите му, изплъзнали се от кожената лента и почти скрили назъбения белег, който пресичаше бузата му. Беше белязан и от другите събития на деня: ботушите му бяха разкривени, ръкавът на ризата разкъсан от тръни. На дланта му се виждаше прясна кървава ивица, а коляното му беше подуто и болеше.
Ала най-дълбоката рана беше в сърцето му. Защото беше имал нещастието да чуе словесния сблъсък между майка си и Саманта.
След като часове наред беше бродил безцелно из гората, използвайки един здрав клон като бастун, той направи грешката да се върне в къщата. Истинската му цел беше да се промъкне незабелязан, затова опипваше стената в търсене на отворен прозорец. Ала веднага забрави намерението си, като чу гласа на майка си откъм салона.
„Че би било по-милостиво, ако синът ми бе загинал на борда на онзи проклет кораб. Милост за него, защото щеше да завърши живота си чисто и бързо, вместо да страда още дълги години. Нямаше да продължи да живее този жалък живот… като половин мъж!“
Гейбриъл се опря тежко на стената и се свлече на земята, клатейки глава. Думите на майка му не можеха да го засегнат. Те само потвърждаваха онова, което самият той отдавна предполагаше.
„И колко практично би било това за вас!“
Тъкмо когато щеше да се изправи и да продължи пътя си, чу гласа на Саманта, висок и ясен, и той го прикова на място. Наклони глава, изумен от гнева и страстта в думите й. Би дал всичко на света, за да може да види лицето на майка си в този момент. Никой досега не беше посмял да разговаря по този начин с Клариса Феърчайлд, маркиза Торнууд.
„Защото много добре знае за какво си мислите вие всички, когато го гледате. Синът ви може да е сляп, милейди, но не е глупак.“
Когато Саманта свърши страстната си тирада, той едва се удържа да не заръкопляска. Дощя му се да влезе в салона и да извика „Браво!“.
„Добре се справи, моето момиче“ — пошепна вместо това и със следващото поемане на дъх проумя, че това беше истината.
Това беше стрелата, която се заби право в сърцето му. Стрелата, която го прогони далече от къщата и го накара да потърси убежище в хладната усамотеност на руината.
Гейбриъл вдигна лице към небето, което не можеше да види, и се заслуша във веселото плискане на потока, което сякаш го подиграваше. Имаше чувството, че цял живот е обожавал красотата само за да се влюби в жена, която никога не е виждал.
Всъщност изобщо не ме е грижа как изглежда Саманта, проумя изведнъж той и едва не извика — толкова силно беше смайването му. Красотата й нямаше нищо общо с мека кожа, трапчинки на бузите или дълга, блестяща коса с цвета на топъл мед. Саманта може би беше безцветна и безлична, но за него беше неустоима. Красотата й сияеше отвътре, подхранвана от нейната интелигентност и страст, от упорития й стремеж да го направи по-добър човек.
Вече не беше склонен да се задоволява с малко. Даже горещо обичаната Сесили Марч се бе оказала само красива мечта, която избледня и се разпръсна на прах под ярката светлина на деня. Може би не я виждаше, но със сърцето си знаеше, че Саманта ще е винаги наблизо, когато протегне ръка към нея.
Гейбриъл се надигна и опипа наоколо за импровизирания си бастун. Най-простото беше да се прибере вкъщи и да изслуша заслужените упреци на болногледачката си. Без съмнение Саманта щеше да оцени подслушването му като връх на лошите маниери. Но може би щеше да поправи настроението й, като й признаеше, че я обича повече от живота си. Когато се изправи и се опря на тоягата, на устните му играеше усмивка. Искаше му се да види лицето на майка си, когато я уведоми за намерението си да се ожени за своята болногледачка.