На половината път до къщата Гейбриъл чу добре познат лай, който идваше някъде откъм гората.
— Какво, по дяволите… — успя да изсъска той малко преди едно дребно, но много здраво „нещо“ да скочи в краката му с такава сила, че едва не го преобърна.
Ала дори бурната и тромава привързаност на Сам не беше в състояние да развали настроението му.
— Някой ден ще ме умориш, глупако — скара му се той и се опря тежко на тоягата. После се опита да продължи към къщата, но кучето заскача около него и не му позволи да направи нито крачка. — Какво ти става, Сам? Защо си се развилнял така?
Вместо отговор кучето захапа края на тоягата и я задърпа като обезумяло, сякаш беше решено да я изтръгне от ръката на господаря си. Макар че Гейбриъл се възпротиви, Сам изобщо не се отказа. Заби здравите си зъби в дървото и изръмжа призоваващо.
Гейбриъл изруга сърдито и коленичи във влажната трева. Ала вместо да скочи в ръцете му, както очакваше, кучето впи зъби в разкъсания му ръкав и го задърпа отчаяно, като последователно скимтеше и ръмжеше.
— Какво ти става, за бога? — Гейбриъл се опита да вземе кучето на ръце, но Сам се отбраняваше като луд и продължаваше да го дърпа за ръкава.
Гейбриъл се намръщи подозрително. Малкото коли мразеше да излиза навън в тъмното. По това време обикновено се свиваше на кълбо на възглавницата му и доволно захъркваше. Защо изведнъж се бе озовало в градината в този късен час?
Невъзможно!
Тихият глас в главата му казваше истината. Сам беше излязъл навън през нощта само защото с него е имало някой. Някой, който е тръгнал да го търси… Някой като Саманта.
Гейбриъл доближи лице до кучето и помириса козината му. Както очакваше, усети аромат на лимонова трева. Ала свежата сладост бе заглушена от друга миризма, горчива и тъмна.
Пушек.
Гейбриъл скочи рязко и подуши въздуха. Всеки друг би приписал лекия полъх на пепел в нощния въздух на пушека от далечна камина. Ала леката миризма на пушек изпълни дробовете на Гейбриъл като черна мъгла от мрачно предчувствие.
Кучето скочи от ръцете му и отново заджафка възбудено. Затича се към гората, върна се при Гейбриъл и отново се втурна към гората, сякаш го подканваше да го следва.
Гейбриъл остана на мястото си, разкъсван между къщата и гората. Трябваше да повика помощ, това беше ясно. От друга страна обаче — Саманта се нуждаеше от него, а той беше загубил много време, докато разгадае знаците на кучето.
Най-сетне се обърна с надеждата да е в посоката на къщата и изкрещя, колкото сили имаше:
— Пожар! Пожар! — Беше готов да се закълне, че чу как се отвори прозорец и женски глас извика нещо, но нямаше време да спре, за да се увери. — Заведи ме при нея, Сам, хайде! — заповяда той и последва истеричния лай на кучето.
Сам очевидно усети, че е бил разбран, защото хукна към гората, продължавайки да лае. Гейбриъл го последва, размахвайки тоягата си като меч.
Без да обръща внимание на бодливите храсти и парещата болка от ударите на клоните по лицето му, той тичаше през гората като внезапно подивяло животно. Няколко пъти падна, спъваше се в гниещи стъбла и стърчащи от земята корени, но не спираше. След всяко падане се изправяше, хващаше по-здраво тоягата и продължаваше напред. Спираше само за да се вслуша в лая на Сам, който го водеше.
Когато изоставаше, кучето се връщаше при него, за да се увери, че няма да се изгубят. Миризмата на пушек се засилваше с всяка крачка.
След като едва излезе от един дяволски гъст храсталак, Гейбриъл се озова на нещо като сечище и спря. Наклони глава и се вслуша, ала не чу нищо, освен мирните шумове на нощната гора. Опитвайки се да се пребори с паниката в сърцето си, той се напрегна и най-сетне чу лая на Сам — доста далечен, но все пак ясен. Обърна се в тази посока и отново хукна напред. Трябваше да стигне до Саманта, преди кучето да се е върнало, за да го подкани да бърза.
Пушекът вече не беше само миризма, а буквално висеше във въздуха, гъст и задушлив. Докато Гейбриъл тичаше слепешком, тоягата му се удари в някакво препятствие и се счупи на две. Той я захвърли и изруга. Протегна ръка и улови жилав бръшлян. Отмахна го и опипа каменната стена под него. Тя беше толкова гореща, че трябваше веднага да отдръпне ръката си.
Веднага разбра, че се намираше пред стария обор, в самия край на имението Феърчайлд. Сградата беше изоставена още преди раждането му и дълги години никой не беше идвал тук.
— Саманта! — изкрещя той и отчаяно затърси отвор. Сам лаеше диво, почти истерично.
Гейбриъл последва кучето и намери отворена врата. Сам влезе в обора и Гейбриъл разбра, че нямаше друг изход, освен да го последва. Не можеше да си позволи да чака, докато дойде някой от къщата. Той беше единствената надежда за Саманта.