Макар че слънцето беше изгряло преди няколко часа, Валери и Евгения все още спяха сладко на брокатения диван. Хонория стоеше зад лекаря и следеше внимателно какви инструменти изважда от чантата си и как си служи с тях. Маркизът крачеше напред-назад по стаята с бастун в ръка, а съпругата му седеше в най-удобното кресло в салона като на трон и нервно мачкаше дантелената си кърпичка.
Саманта отговори предизвикателно на неодобрителния поглед на маркизата. Макар да беше измила саждите от лицето и косите си и да бе облякла чиста рокля, тя пазеше с цялото си същество спомена за нежността на Гейбриъл и разтърсващите емоции, с които я беше дарил.
— Аха! — извика внезапно лекарят и всички се стреснаха. Многозначителното му кимане и тайнствените покашляния късаха нервите на всички. Макар че всичко беше заложено на карта, Гейбриъл чакаше спокойно лекарят да довърши прегледа, преди да поиска отговор. Сам беше единственият в стаята, който не се интересуваше от случващото се — бе се излегнал доволно пред камината и с наслада дъвчеше излъскан до блясък ботуш за езда.
Маркизът почука с бастуна си по пода и обърса потта от челото си.
— Е, какво става, добри човече? Открихте ли нещо обнадеждаващо?
Доктор Джилби изобщо не му обърна внимание. След малко щракна с пръсти по посока на прозорците.
— Спуснете завесите! Веднага!
Бекуит и мисис Филпот се втурнаха да изпълнят нареждането му и в усърдието си едва не се сблъскаха. Всички останали слуги бяха прогонени от салона, но Саманта многократно беше виждала главите на Петър и Филип да надничат през прозорците.
Сумракът, който се настани в помещението след спускането на завесите, й предложи миг почивка. Сега можеше да гледа Гейбриъл, без да крие копнежа в очите си. Вече нямаше очила, които да скриват очите й, и се страхуваше, че чувствата й са очевидни за всички.
Доктор Джилби закрепи върху огледалото на челото си огромно увеличително стъкло. Когато вдигна към него запалена свещ, Хонория се надигна на пръсти и надникна над рамото му.
— Какво виждате сега? — попита тихо лекарят.
— Сенки, които се движат? Очертания? — Гейбриъл поклати глава, присви очи и се опита да се концентрира. — Честно казано, почти нищо.
— Отлично — отвърна лекарят и подаде свещта на Хонория. После свали абажура на газената лампа на масата и с бързо движение я размаха пред лицето на Гейбриъл. Лицето на слепия потръпна. — А сега?
Гейбриъл извърна глава, за да не гледа право в лампата.
— Танцуващи пламъци. Толкова ярки, че едва понасям да ги гледам.
Беше невъзможно да се прецени дали дълбоката въздишка на доктор Джилби бе добър или лош знак. Той отвори ключалките на апарата, свали го от главата на Гейбриъл, обърна се и размаха ръце като диригент, току-що завършил майсторско произведение.
— Можете отново да вдигнете завесите.
Бекуит и мисис Филпот изпълниха нареждането му и в салона нахлу слънчева светлина. Саманта втренчи поглед в скръстените си ръце, защото умираше от страх да погледне Гейбриъл.
Маркизът стисна треперещата ръка на съпругата си и й се усмихна окуражително. Даже Евгения и Валери станаха от дивана и погледнаха лекаря с надежда в зелените си очи, които досущ приличаха на братовите им.
Най-сетне Гейбриъл прекъсна напрегнатата тишина.
— Откъде дойде този внезапен обрат, докторе? До миналата нощ не можех да правя разлика между светлината и тъмнината.
Доктор Джилби поклати глава и прибра разглобения апарат в чантата си.
— Сигурно никога няма да узнаем. Предполагам, че при удара в слепоочието се е освободил някакъв съсирек, който е притискал очния нерв. Иначе щяха да са му необходими месеци, за да се разтвори. Може би това изобщо нямаше да се случи.
Гейбриъл опипа предпазливо резката на слепоочието си.
— Май отдавна трябваше да помоля иконома си да ме цапне по главата с бастуна.
Саманта искаше да отиде при него, да го прегърне и да сложи нежна целувка върху раната, която бе получил заради нея.
Знаеше, че няма право да го докосне, но поне можеше да зададе въпроса, който висеше неизречен във въздуха. Въпрос, който другите се страхуваха да зададат.
— Ще може ли да вижда отново?
Лекарят окуражително потупа Гейбриъл по рамото и сините му очи засияха.
— Може би ще минат няколко дни или дори седмици, преди мозъкът ви да е отново в състояние да разпознава повече от сенки и очертания, момчето ми, но имам всички основания да кажа, че ще оздравеете напълно.
Саманта сложи ръка пред устата си, за да потисне радостното си хълцане.
Хонория нададе радостен вик и се хвърли в прегръдката на Гейбриъл. Останалите от семейството се стълпиха около тях — Евгения, Валери и майката едва не го задушиха в прегръдките си, бащата сърдечно го потупа по рамото. Когато Сам скочи, за да се присъедини към веселата суетня, пронизителният му лай увеличи още повече възбудения шум.