Саманта се огледа и откри мисис Филпот в прегръдката на Бекуит. Тесният й гръб трепереше под напора на чувствата. Икономът улови погледа над Саманта над рамото на жената и тя бе готова да се закълне, че в очите му са светнали съжалителни искри.
Тя се изправи и безшумно напусна помещението. Знаеше, че няма право да остане по-дълго тук. С изпънати рамене и високо вдигната глава, в случай, че някой от слугите я наблюдаваше, тя изкачи стълбата към втория етаж. Когато най-сетне се прибра в стаята си, тя затвори вратата зад гърба си и спусна резето.
Сложила ръка на устата си, за да заглуши хълцането си, тя се свлече на пода и облегна гръб на вратата, надвита от радост и тъга едновременно. Даже когато от очите й потекоха сълзи, не можеше да каже дали плачеше заради Гейбриъл или заради себе си.
Саманта седеше по нощница на ръба на леглото и сплиташе косите си. Това беше всичко, което бе направила, след като тази сутрин се затвори в стаята си — само жизнено необходимото, нищо повече. Когато мисис Филпот й изпрати по Елси табла с ядене, тя изяде чудесната зелева супа до последната лъжичка, макар че много искаше да я изхвърли през прозореца. От днес щеше да живее ден за ден и имаше нужда от сили, за да се изправи срещу безутешното бъдеще.
Бъдеще без Гейбриъл.
Ръцете й застинаха насред движението. Недоплетената плитка се изплъзна от пръстите й. Повече не можеше да отрича очевидното. Работата й тук беше свършена. Гейбриъл вече не се нуждаеше от нея. Той беше отново там, където му беше мястото — сред семейството си.
Тя стана от леглото, отиде до шкафа и извади вехтия си кожен куфар. Сложи го до леглото и го отвори, после вдигна капака на раклата си.
Никога не беше помисляла, че ще тъгува за роклите от грозен серж или за практичните вълнени чорапи, които носеше след пристигането си във Феърчайлд Парк. Но сега й се дощя да зарови лице в дрехите и да плаче без край. Бутна ги настрана, извади чиста риза и фуста и ги прибра в пътническата чанта заедно с тънко томче със стиховете на Марлоу. Тъкмо когато щеше да затвори раклата, погледът й падна върху кремава хартия за писма.
Писмата на Гейбриъл.
Беше ги заровила дълбоко в раклата, за да не ги види никога вече, но точно сега те се появиха отново, примамливи и неустоими като в деня, когато ги бе получила.
Саманта извади вързопчето и затвори капака на раклата. Приседна на ръба на леглото и плъзна пръсти по хартията, толкова изтъняла от честото докосване, че можеше да се счупи под докосването й. Живо си представяше как Гейбриъл милва хартията със силните си пръсти и претегля всяка дума, сякаш е от злато.
Знаеше, че по-късно ще се мрази за това, но не устоя и отвърза панделката, която държеше писмата. Тъкмо когато разгъна първото писмо и го вдигна към светлината на свещта, закрепена за таблата на леглото, на вратата й се почука.
Саманта скочи и се огледа виновно. Огледа ужасено стаята и изрита куфарчето, за да го скрие отново под леглото. Беше на половината път към вратата, когато се сети за писмото в ръката си.
Отново се почука, този път доста нетърпеливо.
— Един момент, моля! — извика в отговор тя, хвърли се отново към леглото и скри писмата под дюшека.
Отвори вратата и видя на прага Гейбриъл, облечен само с халат от тъмнозелена коприна. Преди да е успяла да каже дори една дума, той посегна към нея, взе лицето й между ръцете си и я зацелува с такава страст и нежност, че дъхът й спря. Когато най-сетне отдели устни от нейните, Саманта се олюля.
— И аз ви желая добра вечер, милорд — пошепна с треперещ глас.
Гейбриъл я бутна настрана и влезе в стаята. Затвори вратата, спусна резето и се облегна тежко на дебелото дърво.
— Какво ти е? — Саманта го огледа загрижено. — Да не те преследват орди варвари?
— По-лошо. Семейството ми. — Той зарови пръсти в разбърканата си коса. — Хвърчат из къщата като ято гълъби. Вече си мислех, че никога няма да успея да се измъкна. Не можеш да си представиш колко е трудно да се промъкнеш покрай някого, когото не можеш да видиш.
Благодарна, че той не можеше да види подутите очи и следите от сълзи по бузите й, Саманта отговори с привидно безгрижие:
— Ако вярваме на доктор Джилби, скоро няма да имаш такива проблеми.
Гейбриъл поклати глава, сякаш още не можеше да осъзнае щастието си.
— Учудващо, нали? Но искаш ли да знаеш кое е най-чудното? — Той посегна отново към нея и стисна до болка стройната й китка. — Когато доктор Джилби ми заяви, че отново ще оздравея напълно, веднага разбрах какво искам да видя най-много на този свят: твоето сладко лице.