Тя нахлупи шапката си и се обърна към леглото.
Гейбриъл лежеше по корем, облян от седефената светлина на настъпващия ден, и впечатляващото му тяло заемаше почти цялото легло. Главата му почиваше върху скръстените ръце, едното коляно беше вдигнато и чаршафът се бе свлякъл до хълбоците му. Златнокафявата коса беше нападала по лицето и скриваше чертите му.
Моят златен варварин.
Ръцете й копнееха да го докоснат за последен път, но не биваше да рискува да го събуди. С напразното желание да намали изкушените тя нахлузи чифт черни ръкавици.
Нямаше друг избор освен да остави раклата си тук. Щеше да си замине само с наполовина пълната пътна чанта. Трябваше да направи още само едно нещо и можеше да си отиде. Приближи се безшумно до леглото. Когато коленичи, само на няколко сантиметра от лицето на Гейбриъл, той се раздвижи и промърмори нещо насън. Саманта спря да диша — за момент бе повярвала, че той ще отвори очи и вместо да погледне през нея, ще види лицето й и ще проникне в дълбините на душата й.
Ала той само въздъхна тихо и се обърна на другата страна. Ръката му опипа леглото, сякаш търсеше нещо.
Саманта бръкна внимателно под дюшека и извади пакетчето писма от скривалището, произволно избрано миналата нощ. Без да губи време да ги върже е панделката, тя ги пъхна в чантата си и щракна закопчалките.
После извади от джоба на жакетчето си сгънат лист хартия. Когато го положи на възглавницата до главата на Гейбриъл, ръката й трепереше.
Тя стана решително, грабна чантата си и отиде до вратата. Когато сложи ръка на бравата, се обърна за последен път.
Можеше да си позволи последен поглед към Гейбриъл. Беше повярвала, че като дойде тук, ще поправи стореното зло, но сега й се струваше, че е извършила втори грях, който е влошил още повече първия. Вторият грях беше дори по-непростим от първата й грешка. Но може би най-големият й грях беше, че го обича толкова силно.
Тя откъсна поглед от леглото, излезе в коридора и тихо затвори вратата зад себе си.
19
Скъпа моя Сесили,
Нося писмата ти точно над сърцето си — там, където храня надеждите си за нашето общо бъдеще…
— Бекуит!
Когато добре познатият рев отекна по коридорите на Феърчайлд Парк, всички членове на персонала затрепериха от страх. Ужасените им погледи се отправиха към тавана, откъдето се чу силен трясък, последван от редица проклятия, толкова гневни, че позлатените ламперии загубиха част от позлатата си.
Скоро след това по стълбата загърмяха стъпки. Изпокрилите се слуги чуха пронизителен лай, последван от ново проклятие.
— По дяволите, ако не се мотаеш постоянно пред краката ми, няма да настъпвам проклетата ти опашка!
Кучешки лапки затропаха по плочките. Сам имаше достатъчно ум в главичката си, за да се спаси с бягство.
Бекуит размени загрижен поглед с мисис Филпот и извика:
— Заповядайте в трапезарията, милорд!
Гейбриъл влезе с грозно смръщено чело, облечен само с халат. Обърна се на всички страни и размаха бастуна си като оръжие.
— Виждал ли е някой Саманта? Когато се събудих, беше изчезнала!
Някой изохка шокирано. Гейбриъл се обърна рязко към звука. Твърде късно бе осъзнал, че не е сам с иконома си. Изду ноздри и проговори бавно:
— Всичко, което усещам, е пържена шунка и прясно сварено кафе. Кой още е тук?
— Ами… не много — заекна Бекуит. — Само мисис Филпот. Елси. Майка ви и баща ви. И… — той се покашля смутено. — И сестрите ви.
— Какво? А къде е пазачът на дивеча Уили? Какво става тук? Нима не е могъл да се откъсне за малко от лова, за да прави компания на приятелите си на закуска? — Гейбриъл разтърси глава. — О, няма значение. Единственият човек, който ме интересува, е Саманта. Виждал ли я е някой?
Бекуит смръщи чело.
— Сега, като я споменавате, мисля, че не. Което ме учудва, защото е вече почти десет часът, а мис Уикършъм обикновено става рано. Тя е много усърдна болногледачка.
Маркизът огледа сина си от несресаната коса до босите крака и се ухили с разбиране.
— И на мен така ми се струва.
Евгения, Валери и Хонория се закискаха тихо.
— Момичета! — укори ги остро майката и ги удостои с унищожителен поглед. — Вече се нахранихте и сте свободни. Оставете ни сами.
Когато момичетата се запътиха към вратата с нещастни лица, Гейбриъл заяви: