— Не е нужно да ги гониш. Вече не са деца. Крайно време е да престанеш да ги затваряш в учебната стая, когато се разиграва семейна драма.
— Видяхте ли? — пошепна Хонория и смушка Валери с лакти, когато трите отново се настаниха на столовете си. — Нали ви казах, че Гейбриъл е най-добрият голям брат на света.
— Ще видя дали мога да намеря мис Уикършъм, милорд — обади се мисис Филпот. — Може би някой от прислужниците я е видял тази сутрин.
— Благодаря ви — кимна Гейбриъл.
След като икономката излезе, маркизът се облегна удобно на стола си и скръсти ръце над закръгленото си коремче с меланхолична въздишка.
— Много добре си спомням какво се случи, като бях няколко години по-млад от нашия Гейбриъл. Имаше едно чудесно девойче, чистеше стаите…
— Тиодор! — изсъска предупредително съпругата му. Той протегна ръка и помилва бузата й.
— Това беше много преди да те срещна, любов моя. След като се запознах с теб, не удостоявах другите момичета дори с поглед. Исках само да кажа, че подобни неща се случват и с най-примерните мъже. Не е позорно да се забавляваш с персонала.
Гейбриъл се обърна като ужилен.
— Аз не се забавлявам със Саманта! Аз я обичам и съм твърдо решен да я направя своя жена.
Бащата и майката посрещнаха това разкритие с ужасени стонове.
— Трябва ли да донеса ароматните соли? — осведоми се загрижено Евгения. — Мама изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне.
— Искаш да се ожениш за буржоазка? — Гласът на Валери трепереше от ужас. — Да се обвържеш в свещен брак с жена от друго съсловие?
— Мога да те уверя, че у мис Уикършъм няма нищо буржоазно и нищо неприлично — отговори спокойно Гейбриъл.
— Господи, това е най-романтичната история, когато някога съм чувала! — извика въодушевено Хонория и кафявите й очи засвяткаха. — Представям си как пристигаш на бял кон, за да я спасиш от живот на изискана бедност…
Гейбриъл изпухтя пренебрежително.
— Ако някой тук е бил спасен от някого, това бях аз — от нея.
— Виж, синко — започна вразумително маркизът. — Не е нужно да вземаш прибързани или необмислени решения. Едва вчера ти бе казано, че отново ще можеш да виждаш. Разбираемо е, че чувствата ти са излезли от равновесие. Че без да мислиш, си се хвърлил в обятията на това… на това…
— Да? — подкани го заплашително Гейбриъл.
— На това очарователно момиче — побърза да уточни маркизът.
— Но това още не означава, че трябва веднага да встъпиш в един безперспективен брак. Помисли само: когато си възвърнеш зрението и отидеш в Лондон, можеш да я настаниш в някое хубаво малко жилище близо до градската си къща и да я направиш своя официална метреса, щом толкова я искаш.
Лицето на Гейбриъл помрачня, но преди да отговори на баща си, в салона се върна мисис Филпот.
— Съжалявам, милорд, но не открих нито следа от младата дама. Обаче намерих в стаята й това. — Гласът й се понижи до шепот и всички протегнаха шии да чуят по-добре. — На възглавницата…
— Прочетете го — заповяда Гейбриъл и се отпусна на най-близкия стол.
Икономката поклати нерешително глава и подаде писмото на Бекуит.
Икономът разгъна белия лист с видимо колебание и леко треперещи ръце.
— Скъпи лорд Шефилд — зачете високо той. — Винаги съм ви казвала, че един ден вече няма да имате нужда от мен. Макар да сте човек на честта, не очаквам да спазите обещанията, които ми дадохте в нощта на… — Бекуит млъкна и хвърли измъчен поглед към господаря си.
— Продължавайте — подкани го Гейбриъл. Очите му бяха тъмни и празни.
— … не очаквам да спазите обещанията, които ми дадохте в нощта на луда страст. Пламъците й лумват буйно и заслепяват дори хората, които би трябвало да виждат истината. Много скоро зрението ви ще се възстанови и ще се върнете към обичайния си живот. Живот, в който аз не мога да участвам. Моля ви да не ме съдите твърде строго. Може би ще запазите мил спомен за мен в някое ъгълче на сърцето си. Желая ви цялото щастие на света. Саманта.
Когато Бекуит сгъна писмото, мисис Филпот отиде при него и с треперещи пръсти сложи ръка върху неговата. По бузите на Хонория се стичаха сълзи и дори Евгения скри лице в дантелената си кърпичка.
— Ти си прав — изрече тихо маркизата и остави чашата си на масата. — Тя е необикновено младо момиче.
Бащата въздъхна с видимо облекчение.
— Съжалявам, момчето ми, но сигурно ще разбереш, че това е най-доброто и за двама ви.
Гейбриъл се надигна безмълвно и се запъти към вратата, като си помагаше с бастуна.
— Къде отиваш? — попита изненадано маркизът.
Когато Гейбриъл се обърна към семейството си, лицето му издаваше дива решителност.