— Смятам да я намеря. Отивам да я търся.
Бащата и майката си размениха загрижен поглед.
— Ами ако тя не иска да я намериш? — попита тихо маркизът.
Саманта остави пътната си чанта на леглото. Раменете й висяха безсилно. След като беше мъкнала чантата от една пощенска карета към следващата и беше прекарала няколко безсънни нощи в път, тя имаше чувството, че багажът й се състои от камъни, а не от малко бельо за смяна, от пакетче писма и от томче с поезия. Ако не бяха писмата, сигурно щеше да се изкуши да хвърли чантата в най-близката купчина боклук. Пътят до селото тази сутрин й се стори безкраен. Веселото цвърчене на птиците, които мътеха в живия плет от двете страни на входната алея към къщата, сякаш я подиграваше.
Все още носеше безличната кафява рокля, която бе облякла преди три дни, за да напусне Феърчайлд Парк на разсъмване. Полите й бяха ужасно прашни, а корсажът беше украсен с петно от засъхнало мляко: детето на една от пътничките в каретата я напръска. Спомни си ужасния път от Хорнси до Саут Мимс и изохка.
Искаше й се да изпитва някакви чувства, но не беше в състояние. Беше я обзело благословено вцепенение. Понякога се питаше дали един ден чувствата й ще се върнат, но трябваше да признае, че вцепенението беше за предпочитане пред хапещата душевна болка, когато трябваше да остави Гейбриъл спящ в леглото й.
Тя се огледа и се отпусна на столчето пред тоалетката. Беше напуснала тази стая като момиче, а сега от огледалото я гледаше жена. Никой нямаше да заподозре по сериозното й лице, че очите й можеха да сияят от щастие или че когато се усмихваше, на бузите й се образуваха две омагьосващи трапчинки.
Макар че ръцете я боляха от изтощение, тя се опита да развали кока на тила и да разпусне косите си. Тежката грива напада по раменете й и тя огледа отражението си в огледалото с уморени очи — очи с цвета на морето под ясно лятно небе.
По стълбата прозвучаха стъпки — стъпките на майка й, толкова енергични и добре познати, че тя с болка си припомни времето, когато майка й можеше да излекува всяка болка на малката си дъщеря, все едно физическа или душевна, само с нежна прегръдка и с чаша топъл чай.
— Хората смятат — говореше си високо майката, докато изкачваше стълбите, — че когато една майка позволява на дъщеря си да придружи богатата си приятелка на дълго пътуване по континента, тя може да очаква поне малко благодарност. Благодарност, която се изразява в редовно писане на писма — за да знае майката, че момичето й е още живо и не е попаднало в някой ужасен затвор някъде във Франция. И още майката очаква, че при завръщането си дъщерята няма да се промъкне в дома си като някой крадец, а ще влезе да поздрави родителите си, както е редно. Велики боже, изобщо нямаше да узная, че си отново вкъщи, ако сестра ти не беше…
Саманта се обърна, без да става от столчето. Майка й спря на прага и вдигна ръка към сърцето си. Чертите на доброто й лице се разкривиха от ужас.
— Божичко, Сесили! Какво си направила с прекрасните си коси?
20
Скъпи мой лорд Шефилд,
Вие твърдите, че не сте нищо повече от прах под крехките ми стъпала, но в действителност сте за мен звезден прах, разпръснат по кадифеното нощно небе, винаги в сънищата ми, винаги далечен и непостижим…
— Не може просто да се е разтворила във въздуха! Това е невъзможно!
— Прав сте, милорд. Но както изглежда, се е случило точно това. Следобед на същия ден, когато си тръгна оттук, е пристигнала с пощенската карета в Лондон и оттогава следите й се губят. Моите хора я търсят вече два месеца, но не откриха никакви следи от нея. Никой не знае къде може да е отседнала, никой не я е виждал. Сякаш мис Уикършъм никога не е съществувала.
— Разбира се, че е съществувала. И още я има. — Гейбриъл затвори за момент очи и си спомни как Саманта бе лежала в обятията му мека и топла, по-истинска от всичко, което беше преживял някога.
„Ами ако пред нас няма цял живот? Ами ако имаме на разположение само този миг?“
Тези загадъчни въпроси го преследваха, откакто бе проявил глупостта да я изпусне от ръцете си. И от леглото си.
Той отвори отново очи и огледа изпитателно дребния, изискано облечен мъж, който седеше срещу него. Зрението му постепенно се възвръщаше. Малко по малко мъглите се вдигаха и разкриваха света наоколо. Много скоро щеше да излезе от къщи и лично да тръгне да търси Саманта. Дотогава обаче нямаше друг изход, освен да вярва на този човек. Данвил Стиърфорд беше един от най-добрите частни детективи. Кантората му бе препоръчана от доверени хора като изключително способна и дискретна.