Стиърфорд не се плашеше дори от белега му. Кой знае какви по-страшни неща беше виждал в живота си.
— Претърсихме Челси от врата на врата, но търсенето не даде резултат — уведоми го Стиърфорд, който изглеждаше много недоволен от неуспеха си. — Наистина ли не е казала на никого откъде идва? И къде би могла да отиде?
Гейбриъл, който нервно въртеше в ръцете си ножчето за писма с месингова дръжка, поклати глава.
— Поне дузина пъти претърсихме сантиметър по сантиметър раклата, която е оставила в стаята си. Не намерих нищо освен най-обикновени вещи и шишенце с лимонов парфюм.
Не можеше да каже на детектива какво изпита, когато отвори гардероба на Саманта и откри, че тя не беше взела подаръците му. Подаръци, които тогава видя за първи път. Когато предпазливо попипа нежния муселин на роклята, после меката кашмирена стола и фриволните копринени обувчици, създадени само за танци, отново чу в ума си меланхоличната мелодия на „Барбара Алън“. И друго не можеше да каже на Стиърфорд: когато усети добре познатия лимонов аромат, който струеше от дрехите й, трябваше веднага да излезе от стаята, треперещ от мъчителен копнеж.
— Какво стана с препоръчителните й писма? Появиха ли се?
— Боя се, че не. Както изглежда, икономът ми й ги е върнал още в деня, когато тя започна работата си тук.
Стиърфорд въздъхна.
— Лошо, много лошо. Дори едно единствено име би означавало следа, по която можем да тръгнем.
Гейбриъл отчаяно затърси нещо в паметта си. Да, да, там имаше нещо, някаква дреболия, която отново и отново му се изплъзваше.
— Когато за първи път вечеряхме заедно, тя спомена някакво семейство, за което била работила. Кърутърс? Кармайкъл? — Изведнъж вдигна глава и щракна с пръсти. — Карстеърс! Точно така! Разказа ми, че две години работила като гувернантка у лорд и лейди Карстеърс.
Стиърфорд се надигна. Лицето му отново излъчваше увереност.
— Отлично, милорд. Незабавно ще потърся семейството и ще разпитам за мис Уикършъм.
— Почакайте — помоли Гейбриъл, когато детективът взе шапката и бастуна си. Сега, когато зрението му се подобряваше с всеки ден, вече не можеше да понесе мисълта да стои тук бездеен и да остави чужди хора да търсят Саманта. — Не е ли по-добре аз самият да говоря с тях?
Дори да беше разочарован, че искат да му отнемат разследването, Стиърфорд не го показа с нищо.
— Както желаете. Ако научите нещо важно, моля да ме уведомите незабавно.
— Можете да разчитате на това — увери го Гейбриъл.
На вратата Стиърфорд се поколеба. Накрая, смутено въртейки в ръце филцовата си шапка, попита тихо:
— Прощавайте, лорд Шефилд, съзнавам, че прекрачвам границите си, но вие никога не сте ми казвали защо толкова държите да намерите тази жена. Да не би да ви е ограбила, докато е работила за вас? Може би е откраднала нещо ценно, нещо незаменимо?
— Да, точно така, мистър Стиърфорд. — Гейбриъл погледна втренчено мъжа на вратата и на устните му заигра усмивка. — Открадна сърцето ми.
Сесили Саманта Марч седеше на покритата с плочки тераса в Карстеърс Хол и пиеше чай с най-добрата си приятелка Естел, единствена дъщеря на лорд и лейди Карстеърс. Топлото юнско слънце милваше лицето й, мекият бриз рошеше късите й медноруси къдрици.
Вече два месеца миеше косата си с минерални масла, но за ужас на майка си не можеше да я освободи напълно от остатъците от къната. Затова един ден реши, че вече не понася да вижда в огледалото Саманта Уикършъм, и ожесточено посегна към ножицата. Естел я утешаваше с уверението, че късите къдрички били последна лондонска мода. Ала Сесили и без това беше на мнение, че новата прическа й отива — правеше я по-зряла. Вече нямаше нищо общо с глупавото младо момиче, което беше някога.
Естествено, като видя какво е направила, майка й избухна в плач, а баща й няколко пъти се закашля, сякаш и той се готвеше да се облее в сълзи. Но никой от двамата не си позволи да й се скара. Майка й нареди на една от прислужничките да смете нападалите по пода къдрици и да ги хвърли в огъня. Сесили остана на мястото си, докато косите й се превърнаха във фина пепел.
— Нима семейството ти не се учудва, че прекарваш толкова време тук? — осведоми се Естел и си взе ново парче сладкиш от таблата.
— Сигурна съм, че се радват да се отърват от мен. Боя се, че тези дни не съм добра компания.
— Глупости! Ти си винаги очарователна компания. Даже когато се цупиш заради разбитото си сърце. — Естел намаза парчето сладкиш с дебел слой сметана и го пъхна в устата си.
Сесили се усмихна. Докато беше с Естел, не бе нужно да се преструва, че всичко в живота й е наред. Нямаше нужда да се смее на шегите на брат си или да проявява интерес към най-новите плетива на сестра си. Не беше необходимо да уверява майка си, че не иска нищо друго, освен да се прибира рано в спалнята си и да чете до ранните утринни часове, нито пък да избягва да поглежда в угриженото лице на баща си. По тревожните погледи на родителите й личеше, че не умее да се преструва убедително. Макар да беше усъвършенствала артистичните си способности в многобройни любителски представления, които беше организирала с другите деца, те я бяха напуснали окончателно в мига, когато престана да работи като болногледачка на Гейбриъл Феърчайлд. Естел облиза сметаната от ъгълчето на устата си.