— Опасявах се, че родителите ти ще се учудят защо прекарваме толкова време заедно, след като уж сме пропилели половината пролет в разходки, из континента заедно с родителите ми.
— Шшт! — Сесили смушка приятелката си под масата, за да й напомни, че лорд и лейди Карстеърс седяха от другата страна на високите прозорци в приемния салон и пиеха чая си.
С постоянното си добро настроение, черните къдрици и любопитно святкащите тъмни очи Естел беше единствената от приятелките на Сесили, на която можеше да се разчита, че ще й помогне в дръзкото начинание. Но за съжаление дискретността и благоразумието не бяха между силните страни на Естел.
— Добре, че се върнах в къщи само няколко дни преди теб и семейството ти — промърмори Сесили, надявайки се Естел да схване намека и също да заговори по-тихо. Приятелката й се наведе към нея.
— Нямахме друг избор, след като онзи негодник Наполеон заплаши цяла Англия с блокада. Мама не искаше да ни затворят някъде в Италия и да пропуснем целия сезон. Много я беше страх, че ще се влюбя в някой страстен италиански граф без средства, вместо в лишен от темперамент английски виконт, който се интересува повече от ловните си кучета, отколкото от съпругата си.
Сесили поклати глава.
— Все повече намразвам френския тиран. Само си представи какво щеше да стане, ако се бяхте върнали след мен! Родителите ми щяха да се побъркат! Благодарна съм, че семействата ни не се движат в едни и същи обществени кръгове. Каква катастрофа щеше да настъпи, ако се бяха срещнали и бяха заговорили за пътуването!
— Нали ти обещах да изпратя вест във Феърчайлд парк, когато стъпим на английска земя! — напомни й Естел. — Така щеше да имаш достатъчно време да измислиш някакъв претекст и да си заминеш.
— И какъв би могъл да бъде той? — Сесили жадно отпи глътка чай. — Може би просто трябваше да пиша вкъщи: Прости ми, мамо, но аз избягах от дома си, за да стана болногледачка на един нагъл граф, който по случайност се оказа и един от най-известните донжуани на изисканото общество.
— Някогашен донжуан — поправи я Естел и вдигна високо красивите си тъмни вежди. — Много добре знаеш, че след като те срещна, престана да прелъстява жените и да разбива сърцата им.
— Така твърди той. Ако не бях незряла глупачка, сигурно щях да му повярвам. Вместо това аз го накарах да постъпи в кралския флот, за да се покаже достоен за любовта ми. — Тя разтърси глава, отвратена от самодоволната, наивна хлапачка, каквато беше тогава. — Ако бях заминала с него за Гретна Грийн, както ме умоляваше, никога нямаше да го ранят и да загуби зрението си.
— И никога нямаше да отидеш във Феърчайлд Парк.
— Като чух да говорят, че се е затворил в къщата си и живее там като смъртно ранено животно, реших, че мога да му помогна — обясни Сесили, докато наблюдаваше с копнеж двойката пауни, разхождащи се по зелената морава.
— И как по-точно му помогна?
Някой удари камбанката на вратата и й спести неудобството да отговори. Тя се надигна и погледна изненадано приятелката си.
— Нима родителите ти очакват гости?
— Не, никого. — Естел примигна под следобедното слънце. — Необичайно време за посетители, нали? Особено за неканени.
Двете момичета обърнаха глави към приемния салон точно в мига, когато икономът обяви:
— Граф Шефилд!
Сесили усети как кръвта се отдръпна от бузите й. Макар че първият й импулс беше да се скрие под масата, вцепенението се оказа по-силно. Сигурно щеше да остане като парализирана на стола си, ако Естел не бе проявила завидно присъствие на духа и не я бе замъкнала зад грамадния рододендрон, който растеше между двата прозореца.
— Какво търси той тук? — изсъска сърдито тя.
Сесили поклати замаяно глава. Имаше чувството, че сърцето ей сега ще изскочи от гърдите й.
— Откъде да знам?
Двете клекнаха зад храста, не смеейки дори да дишат. Гостът влезе в салона и домакините приеха зарадвано поздравите му.
— Надявам се да ми простите нахлуването. — Дълбокият глас на Гейбриъл стигна до Сесили и предизвика сладостни тръпки по гърба й. Копнежът я задави. Трябваше само да затвори очи и той вече беше навсякъде: зад нея, над нея, в нея…