— О, не й се сърдя — побърза да я увери Гейбриъл. — Освен това нямам никакво време и не мога да остана по-дълго. Оценявам високо гостоприемството ви, но се боя, че трябва да откажа поканата за чай.
— Ужасно съжалявам, че не можахме да ви помогнем, Шефилд — отвърна лорд Карстеърс и се изправи, при което столът му изскърца застрашително. — Очевидно сте станали жертва на безскрупулна измамница. Ако препоръчителното писмо все още е у вас, съветвам ви да го предадете на властите. Може би те имат начини да намерят тази жена и да я изправят пред съда.
— Не е необходимо да уведомяваме властите. — Решителният тон на Гейбриъл предизвика тръпки по гърба на Сесили. — Ако тя е някъде тук, аз ще я намеря.
След като Гейбриъл се сбогува, Естел излезе бързо на терасата и видя приятелката си да седи на възвишението край малкото езеро с патици. Една прекрасна патица майка се плъзгаше величествено по блестящата водна повърхност, следвана от седем пухкави патенца.
— Изобщо не си помислих, че той ще пожелае да провери препоръчителните ми писма — призна Сесили, когато Естел се отпусна до нея и внимателно разстла полите си на тревата. — Нали не ги е видял със собствените си очи. — Тя се обърна към приятелката си с измъчено изражение. — Не разбирам защо продължава да ме — да я — търси! Мислех си, че щом си възвърне зрението, ще се върне към живота, който е водил, преди да се запознаем.
— Много ли те боли? — попита съчувствено Естел.
Сесили вдигна колене към лицето си и ги обви с ръце, неспособна да потисне въпроса, който си беше обещала да не задава.
— Как изглежда той?
— Великолепно, трябва да призная. Винаги съм си мислила, че описанията ти са преувеличени, че любовта те заслепява — но не мога да отрека, че е прекрасен мъж. А белегът му е нещо съвсем особено. Придава му загадъчност. — Естел потрепери сладостно. — Прилича ми на пират, който винаги взема, каквото иска. На мъж, способен да метне на рамо жената, която му харесва, и да я отнесе някъде далеч, за да я прелъсти.
Сесили извърна глава, но Естел въпреки това забеляза червенината по бузите й.
— По дяволите, Сесили Саманта Марч, той не е единственият, от когото имаш тайни, нали?
— Не разбирам за какво говориш.
— О, разбираш, разбираш! Вярно ли е? Наистина ли ти е… — Естел се огледа подозрително и понижи глас: — … любовник?
— За една нощ — призна Сесили.
— Само веднъж?
— Не. Само една нощ — повтори Сесили, изричайки отчетливо всяка дума.
Естел подскочи, колкото ужасена, толкова и очарована.
— Не мога да повярвам, че си го направила! С него! Ти си много смела млада дама, знаеш ли? Повечето жени чакат да мине сватбата, за да си вземат любовник. — Тя се обърна към езерото и започна да си вее хлад с разперени пръсти. — Извинявай, но трябва да те попитам: Наистина ли е толкова добър, колкото изглежда?
Сесили затвори очи. Споменът за нежността на Гейбриъл я връхлетя като лятна буря и запали огън във вените й.
— Много повече.
— Леле боже! — Естел падна тежко в тревата и разпери ръце, сякаш бе загубила съзнание. Но само след секунда отново скочи и огледа подозрително стройната фигура на приятелката си. — Ами ако се е случило нещо непоправимо? Ако си… в благословено състояние?
— Ако знаеш как ми се иска да съм! — Признанието се изплъзна неволно от устните на Сесили, но тя не съжаляваше. — Сега вече си убедена, че съм покварена личност, нали? Но това е истината. Готова съм да разбия живота на семейството си, да изтърпя анатемата на обществото и да рискувам всичко, само ако можех да получа една мъничка частица от него и да я задържа завинаги до себе си. — Тя скри лице между коленете си, неспособна да понася повече съчувствения поглед на приятелката си.
Естел помилва косата й.
— Според мен още не е късно. Защо просто не отидеш при него и не му разкажеш всичко? Помоли го да ти прости!
— Как бих могла? — Сесили вдигна глава и се обърна към Естел през пелена от сълзи. — Нима не разбираш какво съм сторила? Аз едва не го убих! А после проявих слабост и го оставих сам точно когато имаше най-голяма нужда от мен. След това пък се опитах да поправя стореното и се промъкнах с измама в дома му, за да си поиграя с чувствата и спомените му. — От гърлото й се изтръгна отчаяна въздишка. — Мислиш ли, че би могъл да гледа на мен другояче, освен с презрение?
Когато Естел я прегърна нежно и я посъветва да изплаче всички сълзи, които е трупала в себе си през последните два месеца, в главата й изникна една още по-ужасна мисъл. Гейбриъл вече знаеше, че Саманта го е излъгала — колко ли време щеше да мине, докато си зададе въпроса дали нощта, която бе прекарала в прегръдките му, не е била също лъжа?