Без да се замисли, Гейбриъл хукна след жената, хвана я за лакътя и я обърна рязко към себе си. Качулката й падна назад и разкри беззъба усмивка и увиснали гърди, пристегнати в мръсен корсаж. Жената се изсмя и вонята на евтин джин го накара да се отдръпне отвратено.
— Я по-бавно, момко, не е хубаво да се държиш грубо с дамите. Е, освен ако те не харесват грубияните. — Тя се опита да запърха с редките си мигли и гледката беше толкова гротескна, че Гейбриъл потрепери. — Ако ми дадеш няколко шилинга отгоре, ще направя всичко, което поискаш.
Гейбриъл пусна ръката й и с мъка удържа на напора да я изтрие в палтото си.
— Прощавайте, мадам. Сбърках ви с една жена, която познавам.
— Ей, не си отивай! — извика подире му тя, когато той се обърна и хукна в противоположната посока. Толкова бързаше да се отдалечи от нея, че едва не преобърна коминочистача, който вървеше насреща му. — За красавец като теб съм готова да се предложа безплатно. Знам, че не са ми останали много зъби, но някои момчета казват, че така било още по-сладко.
Уморен до смърт, Гейбриъл остави зад себе си сенките на бедните улички и реши да потърси убежище в каретата си, която го чакаше зад ъгъла.
Вдигна яката на палтото си, за да се предпази от леденостудения вятър и дъжда, и прекоси оживената улица, като едва избягна една карета, пълна с кискащи се хубавици, и един нощен пазач със зачервено лице. Младият мъж минаваше от фенер на фенер и ги запалваше с бегло докосване на трепкащата си факла.
Гейбриъл изобщо не забеляза мършавата фигура, клекнала под един от уличните фенери и спря едва когато мъжът извика подире му:
— Дайте ми нещичко, моля ви! Дайте едно пени на човека, който не е в състояние да си помогне сам!
— Защо не потърсиш убежище в работническото общежитие, където можеш да бъдеш полезен на обществото? — обади се презрително един минаващ господин.
Мъжът само се усмихна и поднесе ламаринената си кутийка на една дългоноса жена, после на камериерка, лакей и накрая на дребен африкански паж, натоварен с безброй пакети и пакетчета.
— Няма ли да ми дадете едно пени за купичка топла супа, мадам?
— Не ти трябва топла супа, а работа — отговори хладно дамата и прибра полите си, за да не го докосне. — Така няма да ти остава време да досаждаш на почтените християни.
Гейбриъл поклати глава, извади от джоба си един суверен и хвърли монетата в кутийката на просяка.
— Благодаря, лейтенант.
Тихо изречените думи го заковаха на място. Той пое дълбоко дъх и бавно се обърна.
Когато мъжът вдигна ръка да отдаде чест, Гейбриъл видя интелигентни светлокафяви очи и безконтролно треперещи ръце.
— Мартин Уорд, милорд. Служихме заедно на „Виктори“. Сигурно не ме помните. Бях само морски кадет.
Гейбриъл огледа по-внимателно свитото тяло и разбра, че онова, което беше сметнал за дрипи, е в действителност вехта моряшка униформа. Избледнелият син жакет висеше върху костеливите гърди като върху скелет. Мръсните бели панталони бяха затворени с карфици, за да скрият краката на Уорд — или по-точно онова, което беше останало от тях. От чорапи и обувки вече нямаше нужда.
Когато Гейбриъл бавно вдигна ръка, за да отговори на поздрава, мъжът се разтърси от пристъп на мъчителна кашлица и се килна на една страна. Ясно личеше, че влажният студ се е загнездил дълбоко в дробовете му. Сигурно нямаше да преживее идващата зима.
„Някои мъже още не са се върнали от войната, други никога няма да се върнат. Стотици, хиляди загубиха крак или ръка. Сега седят по улиците и просят. Униформите и гордостта им висят на парцали. Подиграват ги, тъпчат ги и единствената надежда, която им остава, е да мине човек с искрица любов към ближния, който да хвърли едно пени в чашата им.“
Като чу в мислите си обвинителния глас на Саманта, Гейбриъл невярващо поклати глава. Месеци наред беше търсил Саманта, за да я намери накрая на този уличен ъгъл, когато погледна в очите на един непознат моряк.
— Прав сте, кадет Уорд, отначало не ви познах — призна той, свали наметката си и загърна треперещите рамене на своя бивш подчинен. — Но сега знам кой сте.
Уорд го погледна с неприкрито възхищение. Гейбриъл се засмя като момче, обърна се към другия край на улицата и изсвири пронизително, за да повика каретата си.
— Не мога да повярвам, че се оставих да ме убедиш — пошепна Сесили, докато двете с Естел слизаха по излъсканите стъпала към препълнената бална зала в елегантната къща на лейди Епсли в Мейфеър. — Не биваше да ти позволявам да ме домъкнеш в Лондон. Но след като в енорията ни пристигна нов помощник-викарий…
— Неженен? — отгатна Естел.
— Точно така. Ако зависи от майка ми, няма да остане дълго такъв.