— Ако се съди по мрачното ти изражение, ти не го смяташ за подходящ кандидат, права ли съм?
— Точно обратното. Според семейството ми той има всичко, което може да се пожелае за един бъдещ съпруг на дъщеря им. Скучен. Тромав. Произнася безкрайни речи за предимствата да се отглеждат черни овце и да се произвежда пушен салам. Мама и татко ще са безкрайно доволни, ако прекарам остатъка от живота си да кърпя чорапите му и да отглеждам дебелите му, лениви деца. — Сесили въздъхна тежко. — Може би трябва да му позволя да ме ухажва. Не заслужавам нищо по-добро.
Естел я ощипа силно под лакътя и младата жена изохка от болка.
— Не смей дори да мислиш такива ужасни неща!
— И защо не? А ти как би искала да прекарам остатъка от живота си? Като плача на рамото ти? Или като се разкъсвам от копнеж по мъжа, когото никога няма да имам?
— Не мога да предскажа как ще прекараш остатъка от живота си — отговори Естел, когато най-сетне стъпиха на паркета и си запробиваха път през тълпата весело бъбрещи гости, — но поне знам как ще прекараш тази вечер. Ще се усмихваш, ще кимаш любезно, ще танцуваш. Ще водиш приятни разговори с влюбено зяпащи млади мъже, които изобщо не се интересуват от черни овце и пушени салами.
— Ще ми кажеш ли най-сетне какво достойно събитие отбелязваме тази вечер? Да не би някой от конете на лорд Епсли да е спечелил надбягването в Нюмаркет? — Сесили знаеше не по-зле от Естел, че лондонските дами не пропускаха нито една възможност да организират празненства в къщите си през дългите, скучни месеци между балните сезони.
Естел вдигна рамене.
— Всичко, което знам, е, че има нещо общо с Наполеон и заплахата му да блокира Англия. Лейди Епсли е решила да даде бал в чест на офицерите, които утре излизат в открито море, за да ни пазят от живот без белгийски дантели или турски смокини. Защо просто не отчетеш днешната вечер като жертва пред олтара на едно благородно дело?
— Ти май забравяш, че аз вече изпълних дълга си към краля и родината — отговори безгрижно Сесили, опитвайки се да пренебрегне внезапната болка в сърцето си.
— Точно така. — Естел въздъхна меланхолично. — Ти си щастливка. О, я виж! — възкликна тя. Погледът й бе привлечен от лакей в лъскава ливрея, който минаваше наблизо с голяма табла чаши за пунш. — След като още не сме привлекли вниманието на джентълмените, ще се наложи сами да си вземем пунш. Почакай ме тук, ей сега ще се върна.
Сесили понечи да протестира, но Естел вече бе изчезнала в навалицата, размахвайки зад себе си белия шлейф на роклята си.
Тя се огледа в препълнената бална зала с малко изкуствена усмивка на устните. Естел беше настояла да украси косата й с панделка, която отлично подхождаше на балната й рокля в нежнопрасковен цвят.
Макар че танците още не бяха започнали, в галерията в другия край на залата вече свиреше струнен оркестър. Сесили тъкмо бе уловила горещия поглед на един млад офицер, когато солистът засвири с цигулката си изпълнената с копнеж мелодия на „Барбара Алън“.
Сесили затвори очи. За нея тази мелодия беше завинаги свързана с друга бална зала, с друг мъж.
Когато отново отвори очи, младият офицер вече си пробиваше път към нея. Тя се обърна бързо, за да му избяга.
Бе осъзнала, че е направила ужасна грешка, като се остави Естел да я убеди да дойде тук тази вечер. Претърси с поглед навалицата, но приятелката й не се виждаше никъде. Е, тогава щеше да намери каретата и да помоли кочияша да я върне в градската къща на семейство Карстеърс. По-късно щеше да се върне, за да вземе Естел.
Тя погледна бързо през рамо и установи, че офицерът упорито вървеше след нея. Втурна се слепешком към стълбището и неволно настъпи някого по крака.
— Бъдете по-внимателна, млада госпожице — изсъска настъпената матрона.
— Много съжалявам — извини се тихо Сесили и се мушна покрай някакъв мъж със силно зачервен нос.
Най-сетне избяга от навалицата и въздъхна облекчено. Стъпи на първото стъпало и си каза, че само след минута ще излезе на свобода.
Тъкмо когато усети как от раменете й се смъкна огромна тежест, тя вдигна глава… и погледна право в чифт подигравателни морскозелени очи.
22
Скъпи мой Гейбриъл,
Е, добре, направих го! Надявам се, че сега си доволен.
Гейбриъл Феърчайлд стоеше в горния край на стълбището, облечен в парадна униформа на офицер от кралския флот. Носеше тъмносин мундир с месингови копчета и тесни бели кантове. Дантеленото шалче на врата беше заменено от парче прост син плат. Ризата, жилетката и панталонът до коленете бяха снежнобели. Мускулестите крака бяха стегнати в черни ботуши. Златнокафявата коса, все още дълга до раменете напук на изискванията на модата, бе стегната на тила с кожена лента.