Влизането му бе посрещнато с висок шепот и възхитени погледи. Точно както бе казала Естел, белегът му придаваше нещо тайнствено и го правеше да изглежда като истински герой. Само Сесили знаеше какво означава в действителност геройството му. Тя нямаше да стои в този момент толкова близо до него, ако той не бе рискувал живота си, за да спаси нейния.
Сърцето й се блъскаше лудо в гърлото. Прекрасно беше да го види в униформа. Беше очаквала, че той ще се върне към стария си начин на живот, че ще стане отново разпуснатият младеж, какъвто беше, преди да се запознаят на приема у лейди Ленгли. Но това беше съвсем друг Гейбриъл — сериозен, сдържан… и все така неустоим.
Лекомислената част от нея си пожела той да я познае като Саманта, а не като Сесили. По-добре да види презрение в очите му, отколкото да я погледне равнодушно, както се гледа непозната.
Докато той слизаше по стълбите, тя не беше в състояние да се помръдне. Ала той просто мина покрай нея, все едно, че отново беше ослепял.
Очите й се разшириха. Нямаше съмнение. Той току-що я бе пренебрегнал публично, пред очите на цялото общество. Тя се погледна и с учудване установи, че кръвта от сърцето й не е напоила корсажа на роклята.
— Извинете, мис?
Сесили се обърна рязко и видя пред себе си усмихнатото лице на младия офицер.
— Знам, че не сме представени един на друг, но въпреки това се осмелявам да ви попитам: ще танцувате ли с мен?
Сесили видя с ъгълчето на окото си как Гейбриъл поздрави с усмивка домакинята и поднесе ръката й към устните си. В гърдите й се надигна опасен инат.
— Но разбира се — отговори тя, усмихна се очарователно на младия офицер и сложи ръката си в неговата.
За щастие оркестърът тъкмо свиреше бърза мелодия, която не им даваше възможност да разговарят. Макар да беше доста далеч от Гейбриъл, Сесили усещаше съвсем ясно всяка крачка, която правеше той, виждаше всяка ръка, която целуваше, гневеше се на жадните погледи, с които го следваха няколко дръзки млади дами. Не беше трудно да проследи пътя му през залата. Той беше по-висок от повечето мъже и се открояваше с внушителния си вид.
През цялото време, докато поздравяваше гостите, той не я удостои с нито един поглед… и вероятно с нито една мисъл.
Когато музикантите засвириха старомоден менует, тя го изгуби от очи. Сесили изпълняваше с отсъстващ вид сложните стъпки и вдигна глава едва когато промяната на мелодията възвести смяна на партньора. Благодарна, че ще се отърве за малко от потните ръце на младия офицер, тя се обърна грациозно.
И се озова срещу Гейбриъл. Ръцете й стиснаха неговите. Тя преглътна мъчително, очаквайки, че той ще се обърне и ще я остави сама на танцовата площадка пред очите на всички присъстващи.
— Мис Марч — проговори полугласно той и даде да се разбере, че все пак е забелязал присъствието й.
— Лорд Шефилд — отговори едва чуто тя, докато се движеха в кръг и се оглеждаха недоверчиво.
Дори през ръкавицата тя усещаше горещината на ръката му. Напразно се опита да не мисли за нежността, с която я докосваше някога, за разтърсващата наслада, която й доставяше.
Най-голямата й тревога беше, че той ще я познае по гласа. За да изобрази достоверно строгата Саманта Уикършъм, тя бе наподобявала тона на една от лелите си, нацупена стара мома. Но много добре си спомняше, че неколкократно му беше говорила с нормалния си глас — например през нощта, в миговете на удоволствие…
— Радвам се да ви видя в добро състояние — изрече сковано тя, като нарочно се задъхваше. Това й се удаде лесно, защото имаше чувството, че свежият му мъжки аромат ей сега ще я задуши. — Чух за чудотворното ви изцеление. Радвам се да видя, че слуховете отговарят на истината.
Лицето му си остана неразгадаемо.
— Тази нощ май ни събра съдбата. Още не съм имал случай да ви благодаря.
— За какво?
— За това, че дойдохте да ме посетите в болницата, където лежах ранен.
Сърцето й направи огромен скок. Защо трябваше да забива нож в раната й? За първи път изпита жал към французите. Страшно беше да имаш такива неприятели.
Тя вдигна лице към неговото и го удостои с омагьосваща усмивка.
— Няма за какво да ми благодарите. Просто изпълних християнския си дълг, нищо повече.
Очите му потъмняха. Най-сетне бе успяла да предизвика някаква реакция. Но триумфът й беше твърде кратък. Преди да й отговори, менуетът завърши. Последните тонове на мелодията увиснаха безсилно помежду им.
Гейбриъл се наведе над ръката й и устните му докоснаха меката кожа.