Естел беше винаги весела и бъбрива, но днес дори тя не бе в състояние да се пребори с облака от униние, обгърнал приятелката й. Когато каретата изтрополи по висок каменен мост, Сесили забеляза, че от ниско надвисналите облаци вече падаха първите снежинки, и настроението й се помрачи още повече.
— Все още не мога да повярвам, че си имала смелостта да му направиш предложение — заяви за пореден път Естел и я погледна възхитено.
— Не съм му направила предложение. Отговорих, че приемам неговото. За нещастие то беше отдавна анулирано.
— Какво щеше да направиш, ако той се бе съгласил да избягате в Гретна Грийн? Щеше ли да му разкриеш, че си любимата му Саманта?
— Не съм сигурна. Смятам, че удобният момент щеше да настъпи от само себе си. Може би след раждането на третото ни дете или в деня на златната ни сватба. — Сесили затвори за миг очи и чу звънки детски смехове. Никога нямаше да има деца от Гейбриъл, нито да доживее деня на златната им сватба.
Естел поклати глава.
— Още не мога да повярвам, че е решил пак да излезе в морето.
— И защо ти е толкова трудно да повярваш? — попита горчиво Сесили. — Иска да бъде герой, за да се понрави на скъпоценната си Саманта. Миналия път, когато постъпи във флота, едва не загуби зрението си. Питам се с какво ще плати приключението този път. С едно око? С една ръка? С живота си?
Тя облегна глава на рамката на прозореца и стисна зъби, за да устои на отчаянието, което заплашваше да я погълне. Тя беше виновна за всичко. Подтикна Гейбриъл да стане герой, а самата тя беше най-голямата страхливка. В началото бягаше от любовта му, защото се страхуваше и не можеше да повярва в постоянството на сърцето му. После избяга от болницата, защото не посмя да застане лице в лице с последствията от страхливостта си. След това избяга от Феърчайлд Парк и от прегръдките му… и сега отново бягаше.
Само че този път трябваше да сложи край. Да започне нов живот. Иначе щеше да бяга до края на дните си, без да намери пристан.
— Край на лъжите — пошепна задавено тя.
— Какво каза?
Сесили се надигна и изправи гръб.
— Кажи на кочияша да обърне.
— Какво? — попита смаяно Естел в напразен опит да върви в крак с развитието на събитията.
— Заповядай на кочияша да обърне. Веднага! — Неспособна да изчака, докато приятелката й проумее хода на мислите й, Сесили грабна чадъра, оставен на седалката до нея, и удари няколко пъти по люка в тапицирания с коприна таван на каретата.
Превозното средство спря със силно люлеене. Люкът се отвори. Появи се смаяното лице на кочияша. Носът му беше силно зачервен от студа.
— Какво мога да направя за вас, мис?
— Трябва незабавно да се върна в Лондон. Моля, обърнете каретата!
Кочияшът хвърли въпросителен поглед към Естел, за да се увери, че тя е съгласна. Приятелката на младата господарка май не беше съвсем наред с главата.
— Направете, каквото ви казва тя — заповяда Естел и очите й засвяткаха възбудено. — Все едно какво говори.
Кочияшът кимна колебливо.
— Къде отиваме, мис?
— На пристанището, при доковете на Грийнуич. Моля ви, побързайте! Животът на един човек зависи от бързината ви!
Кочияшът се подчини, без да разбира. Каретата се понесе стремително по обратния път. Зашеметена, Естел падна тежко на седалката. Сесили, която отчаяно се опитваше да види в мрака искрица надежда, за която да се залови, стисна ръката на приятелката си и на устните й се появи трепереща усмивка.
— А може би и животът на една жена…
Лейтенант Гейбриъл Феърчайлд стоеше пред огледалото в кабинета си, облечен в новата си униформа. Докато завързваше тясното тъмносиньо шалче на шията си, той се взираше намръщено в назъбения белег на бузата си, който издърпваше ъгълчето на устата му надолу и го правеше да изглежда гневен. Имаше чувството, че никога вече няма да се усмихне.
Това беше лице, което щеше да всява страх у враговете, все едно дали са въоръжени с пушки, саби или оръдия. Това беше лице на мъж, роден, за да воюва, не за да люби. Никой не би помислил, че тези строги устни, тези силни ръце цяла нощ бяха прегръщали една жена с невероятна нежност и я бяха водили от един връх към следващия.
— Милорд?
При шума от железните колела, които се затъркаляха по килима, Гейбриъл се обърна. Никой не би познал в мъжа, който седеше изправен и усмихнат в своя инвалиден стол, нещастния просяк, когото преди почти два месеца беше срещнал на един уличен ъгъл. Устните му бяха загубили синкавия си цвят, бузите руменееха, даже имаше коремче. С ясния си почерк, добрия стил на писане и таланта си да борави с числа Мартин Уорт беше станал най-добрият секретар, който Гейбриъл беше имал някога. Той се доверяваше напълно на някогашния кадет и му беше възложил да води домакинството му, докато той е в морето.