Мартин многократно се опитваше да му благодари, но Гейбриъл не му позволяваше да говори. Ако съдбата беше решила друго, днес и той можеше да седи между мъжете, загубили краката си във войната и приковани към инвалидни столове.
Докато приглаждаше назад блестящите си кестеняви къдрици, Мартин съобщи:
— Тук има някой, който иска да говори с вас, милорд. — Сърцето на Гейбриъл направи огромен скок, но следващите думи на Мартин го смразиха. — Някои си мистър Бекуит и мисис Филпот.
Гейбриъл вдигна вежди. Нямаше представа какво е накарало двамата му верни слуги да оставят Феърчайлд Парк и да го потърсят в столицата. След като бе претърсил заедно с господаря си най-ужасните лондонски квартали, Бекуит се бе заклел, че кракът му никога вече няма да стъпи тук.
— Благодаря, Мартин. Поканете ги да влязат.
Лакеят изведе Мартин навън и след минута в кабинета влязоха Бекуит и мисис Филпот. След сърдечен поздрав двамата заеха места на брокатения диван, като положиха усилие да оставят голямо разстояние помежду си. Гейбриъл се облегна на перваза на камината.
Мисис Филпот свали ръкавиците си.
— Не бяхме сигурни дали е редно да ви безпокоим по такъв повод…
— … но вие казахте да ви уведомим незабавно, ако намерим нещо необичайно в стаята на мис Уикършъм — завърши изречението Бекуит.
Мис Уикършъм.
Името се заби като нажежена игла в ледената обвивка на сърцето му. Гейбриъл скръсти ръце на гърба и усети как неволно стисна зъби.
— Тъкмо смятах да ви уведомя, че можете да изгорите нещата й. Очевидно тя няма намерение да се върне и да си ги вземе.
Бекуит и мисис Филпот си размениха стъписани погледи.
— Щом това е вашето желание, милорд — отвърна сковано Бекуит, — но аз бих ви помолил първо да хвърлите един поглед на това, което сме ви донесли. — Той извади от джоба на жакета си неколкократно сгънат лист хартия. — Хана и Елси го намериха под дюшека на мис Уикършъм.
Гейбриъл се опита да не мисли за нощта, която беше прекарал със Саманта на онзи смешен тесен дюшек. За теснотията, която ги беше принудила да се прилепят плътно един до друг като две лъжици в препълнено чекмедже.
Той погледна листа в ръката на Бекуит и изпита странно колебание. Може би не биваше да го взема в ръка.
— Сигурен съм, че не ми е оставила второ прощално писмо. Първото беше недвусмислено. Не са необходими повече обяснения.
Бекуит поклати глава.
— Тъкмо поради тази причина ни се стори много странно, милорд. Не става въпрос за писмо до вас, а за писмо от вас.
Гейбриъл се намръщи изненадано и взе писмото от ръката на иконома. По скъпата ленена хартия с цвят на слонова кост, висяха парченца восък. Това писмо беше още по-извехтяло от онези, които той беше носил под сърцето си в открито море. По всичко изглеждаше, че към него се бяха отнасяли с огромно внимание и го бяха чели често.
Гейбриъл разгъна листа и с ужас позна собствения си почерк, прочете думите, които беше написал:
Мила моя Сесили,
Това ще бъде последното ми писмо до теб за дълго време напред. Даже да не мога да ги изпращам, искам да знаеш, че всяка нощ ще ти пиша любовни слова в сърцето си. Всяка нощ, докато сме разделени, за да мога да ти ги прочета, щом се върна отново при теб.
Сега, когато последвах съвета ти и се отказах от безполезния и скучен живот, който водех, за да го заменя със службата във флота на Негово величество, се надявам, че ти няма да ми се изсмееш и да заявиш, че съм станал моряк само за да докажа на камериера си колко напет изглеждам в новата униформа.
През дългите месеци на нашата раздяла ще се постарая да стана мъж, достоен за твоята любов. Никога не съм крил предпочитанията си към хазарта, затова и сега залагам всичко на една карта, за да спечеля най-големия залог — твоето сърце и твоята ръка. Чакай ме, умолявам те, и бъди сигурна, че ще се върна при теб колкото е възможно по-бързо. През цялото време ще нося писмата ти до сърцето си, а то ще бъде изпълнено с надежди за общото ни бъдеще.
Когато бавно отпусна писмото, Гейбриъл с изненада установи, че ръцете му трепереха.
— Откъде сте го взели? Да не би да сте го намерили някъде тук, в къщата, или пред вратата?