Двамата го изгледаха смаяно, сякаш си беше загубил ума.
— Не, милорд — отговори мисис Филпот със загрижен поглед към Бекуит. — Намерихме го точно там, където ви казахме. Под дюшека на мис Уикършъм.
— Но как е могло да се озове у нея? Не разбирам нищичко…
И тогава изведнъж разбра.
Всичко.
Затвори очи под напора на бурните си емоции и промълви:
— Никой не е толкова сляп, колкото онзи, който не иска да види.
Когато отново отвори очи, животът му изведнъж стана кристално ясен.
Той прибра писмото във вътрешния джоб на мундира си, точно до сърцето, и погледна Бекуит с добре изиграно възмущение.
— Я ми кажете, мистър Бекуит, кога най-сетне ще направите от мисис Филпот почтена жена?
Макар да ги беше страх да се погледнат, двамата се изчервиха до корените на косите и измънкаха нещо неразбрано. Бекуит избърса челото си с копринена кърпичка и попита с треперещ глас:
— Значи вие знаете, милорд?
— Откога? — добави едва чуто мисис Филпот и смачка ръкавиците си на топка.
Гейбриъл развеселено извъртя очи.
— Откакто станах на дванайсет години. Точно на рождения си ден ви видях да се целувате в овощната градина. Толкова се уплаших, че за малко да падна от ябълковото дърво и да си счупя главата.
— Ще можем ли да запазим службата си? — осведоми се сковано Бекуит и се одързости да стисне треперещите ръце на мисис Филпот в своите.
Гейбриъл ги изгледа строго.
— Само ако се ожените незабавно. Няма да позволя да живеете в грях под моя покрив и да застрашавате морала на децата ми.
— Ама… вие все още нямате деца, милорд — осмели се да възрази мисис Филпот.
— Точно така, но смятам да побързам и да уредя този въпрос. Затова ви моля да ме извините. — Гейбриъл закрачи към вратата, решен да не губи нито минута.
— Къде отивате, милорд? — попита объркано Бекуит. Гейбриъл, вече на прага, извика през рамо:
— Трябва да настигна един кораб!
Сесили скочи от каретата още преди да е спряла напълно.
— Тичай, Сесили! Тичай бързо като вятъра! — извика подире й Естел, но младата жена нямаше нужда от окуражението й. Тя прихвана полите си и хукна надолу по тясната уличка, която водеше към доковете. Валеше силен сняг, но тя изобщо не усещаше хапещия студ на падащите снежинки. Беше оставила топлата си наметка в каретата, за да тича по-бързо.
Когато затича по дебелите греди на доковете, тя видя високите мачти на корабите, които чакаха да излязат в открито море — и горещо се помоли „Дефанс“ да не е между тях.
Мина забързано покрай група мъже, които тъкмо разтоварваха огромен търговски кораб. Избегна застрашително люлеещите се сандъци в ръцете на един носач, но се сблъска с едър моряк, почти два пъти по-широк от нея.
— Не бързай толкова, момиче — изрече гръмовито той и я хвана за лакътя, за да я подкрепи. Сините му очи святкаха весело.
Сесили се вкопчи в ръката му и с мъка преглътна напиращите сълзи.
— Моля ви, сър, търся „Дефанс“! Ще ми кажете ли къде да го намеря?
— Ама разбира се, момиче! — Морякът я дари със сияеща усмивка и разкри уста, пълна с черни и златни зъби. — Точно срещу теб! Гледай само колко е красив, докато плава към открито море под флага на Негово величество!
Сърцето й направи огромен скок. Обзе я недобро предчувствие. Обърна се бавно и проследи с поглед протегнатата ръка на моряка. Опънал всички платна, един кораб пореше водите на пристанището и бързо напредваше към хоризонта. Величествените мачти бяха отрупани със сняг.
— Благодаря — отвърна с пресекващ глас тя, когато морякът нарами огромен сандък и се отдалечи. Отпусна се на една бъчва и се улови за сърцето. Студът вече проникваше безпрепятствено в цялото й тяло. Можеше само да стои и да гледа как „Дефанс“ се отдалечаваше към хоризонта, а с него си отиваха всичките й надежди за бъдещето.
— Търсите ли някого, мис Марч?
Сесили се обърна стреснато и застана лице в лице с Гейбриъл.
Той беше без шапка и вятърът развяваше дългата му коса. Сърцето й направи огромен радостен скок. Едва намери сили да се въздържи — така й се искаше да изтича до него и да се хвърли в обятията му.
Той я огледа неодобрително и вдигна едната си вежда.
— Или предпочитате да ви наричам мис Уикършъм?
25
Любима моя Сесили,
Прегръдките ми ще са винаги отворени за теб, както и сърцето ми…
Когато срещна загадъчния поглед на Гейбриъл, Сесили се разтрепери. Обърна му гръб и се сви, за да не й е толкова студено.
— Можеш да ме наричаш Сесили, ако искаш, след като вече не съм на служба при теб.
Чу стъпките му да се приближават. Той я уви в наметката си и я обгърна в топлина, ухаеща на хвойна и мъжественост.