Натаниел Хоторн
Творецът на прекрасното
Един възрастен човек вървеше по улицата с хубавата си дъщеря под ръка и от мрака на облачната вечер те излязоха на тротоара, осветен от витрината на малко магазинче. Витрината бе издадена и вътре бяха изложени най-различни часовници — медни, сребърни, два-три златни, всичките извърнали циферблати с гръб към улицата, като че проявяваха грубо нежелание да покажат на минувачите колко е часът. Вътре в магазина, седнал недалеч от прозореца, свел съсредоточеното си бледо лице над микроскопична част от механизъм, огрян от настолна лампа, се виждаше един млад човек.
— Какво ли майстори Оуен Уорланд? — промърмори старият Питър Ховендън, бивш часовникар, при когото бе работил същият този млад човек, чието занимание сега го озадачаваше, — Какво ли може да майстори този приятел? През последните шест месеца колкото пъти мина покрай магазина му, все го заварвам да работи напрегнато като сега. Навярно го вълнува някоя още по-голяма глупост от обичайната му — да улови вечното движение. Все пак достатъчно добре познавам стария си занаят и съм убеден, че това, което така го е погълнало в момента, съвсем не е частица от часовников механизъм.
— Навярно, татко — каза Ани без особен интерес по въпроса, — Оуен работи над нов уред за измерване на времето. Мисля, че той е достатъчно изобретателен за подобно нещо.
— Ами, детето ми! С цялата си изобретателност той може да измисли само някоя глупава играчка — отвърна баща й, който по-рано много се дразнеше от необичайната надареност на Оуен Уорланд. — Дяволите да я вземат тази негова изобретателност! С нея той само успяваше да развали някои от най-хубавите часовници в магазина ми. Ако беше способен да измисли нещо повече от детска играчка, както казах преди малко, той би променил пътя на слънцето и объркал хода на времето.
— Тихо, татко! Ще те чуе! — прошепна Ани и стисна баща си за ръката. — Слухът му е деликатен като чувствата му, а ти знаеш колко лесно може да ги засегне човек. Хайде да вървим нататък.
И така, Питър Ховендън и дъщеря му Ани продължиха пътя си, без да разговарят, докато се озоваха в странична уличка и минаха покрай отворената врата на една ковачница. Вътре се виждаше наковалнята — мехът вдишваше и издишваше с огромните си кожени дробове и от това наковалнята ту пламваше и озаряваше високия тъмен таван, ту загасваше, като хвърляше отблясъци наоколо върху малка част от посипания с въглища под. В светлите промеждутъци ясно се различаваха предметите в отдалечените ъгли на работилницата, както и подковите, окачени по стените. В последвалата тъма огънят като че проблясваше в мъглявината на необятно пространство. Сред яркото сияние, редуващо се с мрак, се движеше фигурата на ковача, достойна за съзерцание на живописния фон от пламъци и тъмнина — ослепителната светлина и непрогледната нощ се бореха, като че и двете искаха да си отнемат една от друга здравата му хубава снага. Той отново извади нажежената до бяло желязна пръчка от огъня, сложи я върху наковалнята, вдигна мощните си ръце и веднага бе обгърнат от хиляди искри, които захвърчаха в околния мрак от ударите на чука му.
— Ето, това е приятна гледка! — възкликна старият часовникар. — Аз добре знам какво значи работа със злато, но в края на краищата предпочитам този, който обработва желязото. Той хвърля труда си в нещо съществено. Ти как мислиш, дъще?
— Моля те, не говори така високо, татко! — прошепна Ани. — Робърт Данфърт ще те чуе.
— Та какво като ме чуе? — отвърна Питър Ховендън. — Пак повтарям, хубаво и полезно е да се осланяш на физическата сила и действителността и да си изкарваш прехраната с голи жилести ръце като ковач. Един часовникар си блъска главата със сложните механизми, погубва здравето и зрението си, както се случи с мен, и на средна възраст или малко по-късно се оказва неспособен да продължи занаята си и негоден за каквато и да е друга работа, а е и твърде беден, за да живее спокойно. Затова пак казвам — хубаво е да си изкарваш хляба с физически труд. А освен това трудът избива всякакви глупости от главата на човека. Чула ли си някой ковач да е глупав като онзи там, като Оуен Уорланд?
— Точно така, чичо Ховендън — извика весело Робърт Данфърт от наковалнята с такъв плътен силен глас, че таванът закънтя. — А какво мисли мис Ани по въпроса? Тя навярно смята, че е по-изискано да човъркаш дамско часовниче, отколкото да изковеш подкова или шиш!
Ани поведе баща си по-нататък, без да му даде време за отговор.
А сега да се върнем в работилницата и да помислим по-сериозно за живота и характера на Оуен Уорланд, макар че Питър Ховендън, а навярно и дъщеря му Ани или пък бившият съученик на Оуен, Робърт Данфърт, биха сметнали, че подобна незначителна тема не заслужава това. Още щом като хвана за пръв път ножа с детските си пръстчета, Оуен започна да проявява забележителна сръчност и находчивост, които ту раждаха малки дървени фигурки, главно на цветя и птички, ту се насочваха да уловят скритите тайни на механизмите. Той винаги се стремеше да сътвори прекрасното, но никога не се подиграваше с полезното. За разлика от множеството момчета, изучаващи занаят, не строеше малки вятърни мелници върху покрива на хамбара или пък воденици на близкото поточе. Тези, които смятаха момчето за странно и поради това интересно за наблюдение, понякога намираха основание да предполагат, че то се опитва да пресъздаде красивото движение в природата, изразено в полета на птиците или в дейността на дребните животинки. Всъщност, това като че беше някакъв нов тласък в култа към красотата, който би могъл да го направи поет, художник или скулптор и който бе напълно пречистен от всякакъв груб практицизъм, както е при изящните изкуства. Той наблюдаваше с особена неприязън скованите и равномерни движения на обикновените механизми. Когато веднъж отиде да види локомотив с надеждата, че вроденият му интерес към техническите принципи ще бъде удовлетворен, пребледня и му прилоша, като че му бе показано нещо чудовищно и противоестествено. Ужасът му донякъде се дължеше на огромните размери и страхотната мощ на, желязната машина, тъй като съзнанието му бе обладано от микроскопичното и проявяваше естествена склонност към миниатюрното, което съответствуваше на крехката му фигура и на прелестната изящност и изтънчената сила на пръстите му. Това обаче не означаваше, че чувството му за красота се свежда до обикновен усет за приятното на външен вид. Красивата идея няма нищо общо с размерите и тя може да се въплъти с еднаква сила на въздействието както в микроскопично пространство, така и в огромния свод, очертан от извивката на дъгата. И все пак специфичната миниатюрност на изработените от него предмети още по-силно, отколкото при други обстоятелства, пречеха на хората да оценят таланта му. Роднините на момчето не виждаха какво могат да направят — и навярно бяха прави — освен да го изпратят чирак при някой часовникар с надеждата, че така странната му изобретателност ще бъде обуздана и използувана за практически цели.