— Ани — извика той и пребледня като смъртник при мисълта, — с каква радост бих ти разказал тайната на заниманията си. Струва ми се, че ти правилно ще ги оцениш. Знам, че ще ме изслушаш с уважение, което не мога да очаквам от суровия, груб свят.
— Дали ще те изслушам? Разбира се, че да — отвърна Ани Ховендън с лека усмивка. — Хайде, бързо ми обясни за какво служи този пумпал, толкова изящно изработен, че би могъл да бъде играчка на фея. Виж! Сега ще го задвижа!
— Спри! — извика Оуен. — Спри!
Ани едва докосна с върха на игла сложния миниатюрен механизъм, за който вече се спомена няколко пъти, но творецът я сграбчи за ръката така здраво, че тя пронизително изпищя. Изкривеното му от силна ярост и болка лице я уплаши. В следващия миг той отпусна глава върху ръцете си.
— Върви си, Ани — промълви той, — излъгах се и трябва да заплатя за това — със страдание. Копнеех за разбиране и мислех, и си въобразявах, и си мечтаех, че ти би могла да го проявиш към мен. Но ти не притежаваш разковничето, което може да ти разкрие моите тайни. Докосването ти разруши няколкомесечния ми труд и замисъла на живота ми. Не е твоя вината, Ани, но ти ме унищожи.
Горкият Оуен Уорланд! Той наистина сбърка, макар че имаше оправдание за това. Защото, ако можеше да се намери човек, който да прояви достатъчно уважение към начинанието, така свято за него, то това би било само жена. Навярно дори и самата Ани Ховендън не би го разочаровала, ако бе озарена от острата проницателност на любовта.
Творецът прекара следващата зима по начин, който би удовлетворил всички, живеещи до този момент с надеждата, че той всъщност завинаги е обречен на безполезно съществуване по отношение на хората и на злочестата си лична съдба. След смъртта на свой родственик той получи малко наследство. Освободен от необходимостта да работи и загубил трайното въздействие на голямата цел — голяма поне за него — той се отдаде на привички, от които се предполага, че самата му слаба физика би могла да го предпази. Но когато божественото у един гений се подтисне, земното у него надделява по-неудържимо, защото характерът е изваден от умело създаденото от Провидението равновесие, което у по-грубите природи се регулира по друг начин. Оуен Уорланд изпита измамното щастие, което предлага пиянството. Той погледна на света през златистата прозрачност на виното и изпадна в съзерцание на виденията, весело пенещи се около ръба на чашата и изпълващи въздуха с приятни зашеметяващи форми, които бързо ставаха призрачни и мрачни. Младият човек можеше да продължава да пие на големи глътки от магическата чаша дори и след тази печална и неизбежна промяна, макар че изпаренията, помрачаваха живота и изпълваха мрака с провидения, които му се надсмиваха. Появи се известна угнетеност на духа и като се превърна в дълбоко осъзната от твореца реалност, тя бе по-непоносима от всички въображаеми беди и ужаси, които злоупотребата с вино можеше да предизвика. Във втория случай той не забравяше, дори и в най-големите си страдания, че всичко е само един кошмар, докато в първия смазващото униние се превръщаше в ежедневие.
От това тежко състояние го извади събитие, на което бе свидетел не един човек, но дори и най-проницателният не би могъл да предположи или обясни въздействието му върху съзнанието на Оуен Уорланд. Всичко бе много просто. Един топъл пролетен следобед, когато творецът седеше сред разгулната си компания с чаша вино пред себе си, през отворения прозорец влетя великолепна пеперуда и закръжи около главата му.
— Ах — възкликна Оуен, доста пийнал, — събуди ли се ти, игриви приятелю на летния вятър, от тежкия си зимен сън? Значи за мен е време да се захващам за работа.
И като остави недопитата си чаша на масата, той се отдалечи и никой повече не го видя да сложи капка вино в уста.
Сега той пак поднови скитанията си из горите и полята. Би могло да се предполага, че пъстроцветната пеперуда, долетяла като дух през прозореца, докато Оуен си седеше с грубите гуляйджии, действително бе дух, изпратен да го възвърне обратно към чистия съвършен живот, който го правеше толкова неземен сред простосмъртните. Би могло да се предполага, че той тръгна да търси този дух в слънчевите му владения, защото пак като през изминалото лято го виждаха тихо да се промъква до кацнала пеперуда и съзерцавайки я, да потъва в забрава. Когато тя хвръкваше, погледът му проследяваше крилатото видение, като че ли летежът й във въздуха щеше да му посочи пътя към рая. Но каква ли можеше да е целта на среднощния му труд, отново подновен, както заключи пазачът по ивиците светлина в пролуките на щорите на Оуен Уорланд? Хората в града имаха общо обяснение за всички тези странности. Оуен Уорланд се бе побъркал! С каква ефикасност и широка употреба — а и колко удобен и успокояващ засегнатото честолюбие на ограничените и тъпите — бе този лесен начин за обяснение на всичко в света, което лежи извън сферата на баналното. Още от времето на свети Павел чак до бледния творец на прекрасното едно и също тълкуване бе прилагано за изясняване на цялата загадка в прекалено мъдрите и правилни думи и дела на хората. В случая с Оуен Уорланд мнението на съгражданите му може би бе вярно. Вероятно той наистина бе луд. Липсата на разбиране и огромният контраст между него и съседите му бе достатъчна причина за това. Или навярно у него бе проникнало небесното сияние само дотолкова, колкото да го замае — в прекия смисъл на думата — при смесването си с обикновената дневна светлина.