Ремингтън би се заклел, че това развитие на нещата я изплаши най-много от всичките му провокации до момента. Ах, какво забавление го чакаше: щеше да влачи малката снобка под ръка и да разиграва с нея театър пред лондонските домакини.
Но изненадите тепърва предстояха.
— А после, след три дни, считано от днес, самите ние ще дадем прием. Поканите са разпратени. Интересът към мероприятието ни вече е огромен.
— Прием? Тук? — Мадлин изпърха с мигли, докато се мъчеше да установи зрителен контакт с него. — Но… но защо?
Ремингтън рядко се усмихваше, но сега се усмихна, и то невероятно чаровно.
— Трябва да дадем прием. Трябва да отпразнуваме годежа си и наближаващата ни сватба. След три дни ще ти подаря годежен пръстен и пред очите на всички ще го сложа на пръста ти. Като символ на вечната ни любов, той ще краси ръката ти — докато смъртта ни раздели.
4
Елинор объркано се вгледа в огнивото, с което обикновено беше толкова сръчна. Отново го удари, но искрата не пламна.
— Навярно е счупено — високо изрече тя на празната стая, но сама не си вярваше.
И как да си вярва, след като това бе лъжа? Пръстите й така трепереха, че тя не можеше да запали и една свещ. Денят клонеше на заник и сенките в ъглите на разкошната спалня, която мистър Найт й беше отредил, нараснаха. Елинор отново се опита да възпламени фитила. Огнивото пусна една искра, но свещта пак не се запали.
— Фитилът е. Фитилът сигурно е влажен.
Някой почука, вратата се открехна и лейди Гертруд надникна в стаята.
— Мило момиче, може ли да вляза?
Елинор подскочи стреснато, после се ококори срещу добросърдечната възрастна дама.
— Да! Моля ви. Влезте.
Не знаеше откога е толкова патетична, обаче бас държеше, че загадъчният мистър Найт има нещо с необичайното й поведение. Тя надникна над рамото на лейди Гертруд със смътното очакване да го завари там, в коридора, готов да влезе в стаята й… което, ако зависеше от нея, никога нямаше да се случи.
За нещастие, откакто бе стъпила в тази къща, гласът й не се бе чул и един път — все ставаше неговото.
— Дано не прекъсвам разопаковането на багажа ти. — Лейди Гертруд седна на едно от елегантните кресла до камината. Дамата беше толкова дребничка, че краката й увиснаха във въздуха и тя трябваше да се подпре с пръсти на пода, за да не се изсули.
— Разбрах, че не водиш камериерка със себе си. Колко нетипично за теб, скъпа Мадлин! Когато ти гостувах, ти не можеше да зашиеш копче или да си направиш косата. За всичко разчиташе на Елинор! — Тя вдигна лорнета си и я огледа. — Но разбира се, ето я Мадлин каквато я помня. Предполагам, че доста си помъдряла, след всички приключения и трудности по време на пътуването си.
Елинор я погледна недоверчиво и се зачуди какво да каже. Колко да каже. Лейди Гертруд беше добра жена с възхитително чувство за хумор, ала братовчедките нямаха основания да се гордеят със скалъпения от тях номер.
— Длъжна съм да ти кажа защо приех мястото на твоя компаньонка — защото си ужасно разстроена поради годежа си с мистър Найт — весело избъбри старата дама. — Открай време съм наясно, че баща ти няма равен на себе си в гафовете… прощавай, миличка, знам, че го обичаш, но ако не беше титлата му, хората право в лицето щяха да го наричат глупак. Не че той щеше да се засегне, толкова е жизнерадостен, но както и да е… Прекрасна стая, прекрасна. И моята не е лоша, но не може да се мери с твоята по елегантност.
Елинор се огледа.
— Красива е — бездушно се съгласи тя. — Но и потискаща. — Стените, тапицирани с небесносиня дамаска, раздвижена от среднощно сини завеси, създаваха чувство на необятност, подсилвано от многобройните вази със свежи и уханни цветя. Персийският килим беше в наситени кехлибарени и лазурносини нюанси. Леките и изящни мебели бяха подходящи за една дама, но въпреки това…
— Да, тук е мрачно. Защо не позвъниш за камериерката? Тя ще запали свещите и ще стъкне огъня.
Елинор се втренчи в лейди Гертруд. Дори не й бе хрумнало. За някой, който осем години бе вършил всичко сам, викането на камериерка за такава проста задача беше неестествено. Елинор дръпна звънчето.
— Отлична идея. Благодаря ви, лейди Гертруд.
Почти незабавно в стаята влезе едно младо и здраво момиче. То стори реверанс и огнивото веднага се подчини в ръцете му.
— Казвам се Бет, ваша светлост, и отговарям за горния етаж. Мистър Найт ми каза да се грижа за всичките ви нужди. Ако искате нещо, само позвънете.
— Благодаря. — Елинор се надяваше, че никога няма да й потрябва нещо друго. Мразеше да й прислужват. Но най-вече мразеше да й викат „ваша светлост“.