— Няма нищо — измърмори Елинор. — Не възразявам.
— Колко мило от ваша страна. — Под любезните му думи очевидно се криеше пълно пренебрежение към мнението й.
Мистър Найт изпълваше стаята с размерите си и, което беше по-важно, с присъствието си. Той продължи:
— Утре вечер сме канени на бала у лорд и лейди Пикард. Доколкото разбрах, това е събитието на сезона.
— Вярно, мистър Найт. — Лейди Гертруд сключи ръце. — Нямам търпение. От три години не съм ходила на бал.
— Радвам се, че сте доволна. — Той отново кимна, този път към възрастната дама, и по всичко личеше, че очаква и Елинор да изрази удоволствието си.
Но това бе невъзможно. Та тя съвсем не беше доволна! Тя беше ужасена. Да посети най-грандиозния бал на сезона в ролята на херцогиня? Щеше й се да захлупи лице в ръцете си. Независимо дали щяха да я изобличат като самозванка или не, тя щеше да стане център на вниманието. Щеше да трепери от страх цяла вечер.
Както сега. Така се беше гипсирала, че дори не можеше да поднесе лъжицата към устата си, а супата от бичи опашки беше превъзходна.
Трябваше да се измъкне от тази къща. Трябваше да избяга. Още веднъж мълчанието надвисна над стаята. Наруши го единствено лакеят, който пристигна, за да отнесе чиниите от супата и да сервира блюдо с морски дарове.
— Мистър Найт, имате отличен готвач! — възкликна лейди Гертруд. — Не мога да си спомня откога не съм яла толкова вкусни неща, както през последната седмица. — Тя се обърна към Елинор с изражение, което настояваше за отговор. — Не мислиш ли и ти така, скъпа?
— Да, супата беше особено… хубава. — Гласът на Елинор заглъхна. В края на краищата чак сега донесоха второто предястие. — Измисли друга тема. Каквато и да е. Говори за времето. — Как мислите, дали мъглата ще се задържи до сутринта? — Не това!
— Тъй като сме в Лондон, ще отговоря с „да“ — каза мистър Найт. — Ако бяхме в Бостън, бих отвърнал, че се готви буря. Но се боя, че в тази нова среда не мога да разчитам на сетивата си.
Елинор крадешком погледна суровото му и красиво лице. Все едно колко й се щеше да ненавижда помпозната му арогантност, тя бе привлечена от него. Щеше да го забележи, ако той ухажваше Мадлин, и да трепери при всеки негов поглед. Но сега, когато той я обграждаше с цялото си внимание, вземайки я за братовчедка и, главата й сякаш беше натъпкана с памук. Не усещаше вкуса на храната. Имаше очи само за мистър Найт. Как жадуваше да го опита!
— Сигурна съм, че сетивата ви са наред — отвърна тя.
Мистър Найт и лейди Гертруд едновременно се обърнаха към нея.
Елинор заби поглед ви чинията си, където студеният омар я заплашваше с нокти, и я гледаше с малките си оцъклени очета. Какви невероятни баналности беше изговорила. А накрая да изръси тази глупост! Тя се сви на мястото си. Сетивата му? Как можа да коментира сетивата му?
— Надявам се, че спалнята отговаря на вкуса ви.
Гласът му беше дълбок и прекалено овладян — признак, че той се мъчеше да потисне смеха си. От друга страна не беше редно да коментира спалнята й. Той беше само нейния… годеник! Годеникът на Мадлин! И все пак неженените не можеха да разговарят за спални и друга неща от личен характер.
Но пък той бе неин домакин. Интересът му беше оправдан.
— Да, спалнята е прекрасна… — Елинор осъзна, че се държи примиренчески, когато трябва да оказва съпротива. Както й беше казала Мадлин: „Когато те обземат съмнения, ще се замислиш: «Как би постъпила Мадлин в тази ситуация?» И действаш.“ Елинор изправи рамене го погледна строго. — Но бих предпочела да нощувам в собствената си къща. Трябва да съм у дома на Честърфийлд стрийт.
Той отвърна на погледа й… и зачака. Ужасното мълчание се проточи до безкрайност.
Елинор започна да се гърчи и увереността й се разклати.
— Искам да кажа, че цветовете и са хубави. Коминът тегли добре. Чиста е. Много… много е чиста. Харесва ми. — Елинор беше предупредила братовчедка си, че езикът й се връзва с мъжете. Беше я предупредила, че е ужасна страхливка.
— А прислужницата допадна ли ви? — попита мистър Найт, сякаш не виждаше нищо необичайно в разговора им. — Как й беше името?
— Бет. Името й е Бет.
— Тя дойде при нас с безупречни препоръки. Чувствайте се свободна да я използвате като своя лична камериерка.
— Аз… вече го направих. — Елинор се загледа в ръцете му, които опитно измъкваха месото на рака от черупката. Дланите им бяха широки и силни, пръстите — дълги, а формата на ноктите — съвършена. Тези ръце й се нравеха. Как й се искаше да не е така. Как й се искаше да е безразлична към Ремингтън както към всеки друг мъж. Но нещо у мистър Найт изискваше вниманието й.