Обзета от същински ужас, Елинор отскубна ръката си. Той беше пресъздал вярната последователност на последните два дена.
Той продължи безмилостно:
— Почтен хан, но спокойствието му се нарушаваше от шапката негодяи, които мистър Ръмбилоу беше наел за охрана на приема си, нали? — Въпреки че думите му бяха формулирани като въпрос, мистър Найт очевидно знаеше отговора. — Вечеряхте с лейди Табард и дъщеря й Тамзин, наспахте се добре и на сутринта изпратихте компаньонката си на приема на мистър Ръмбилоу. Не разбрах точно защо, но може би тук е замесена бащината ви склонност към хазарта? — Мистър Найт повдигна вежди и зачака отговор. Такъв не последва и той продължи. — Може би ще ме осветлите по-нататък. Но факт е, че избързахте напред към дома ми на Бъркли скуеър в Лондон.
— Наблюдавали сте ме — Елинор си пое дъх. Той знаеше всичко — с изключение на най-важното: че братовчедките са се разменили.
— Наблюдаваха ви мои доверени хора — поправи я мистър Найт. — Въпреки голямото ми желание да се заема лично, трябва да си изкарвам хляба с пот на челото. — Той подигравателно постави пръст върху устните си. — Само не го казвай на елита.
По-късно Елинор щеше да съжали на спокойствие Мадлин, която си бе въобразила, че лесно ще се справи с този мъж, но сега-засега можеше да съжалява единствено себе си. Ситуацията се усложняваше с всяка изминала минута.
— И защо ви е изтрябвало да ме шпионирате?
— Пийнете вино, ваша светлост, нещо сте бледа. — Той изчака Елинор да вдигне чашата с треперещи пръсти и да отпие глътка.
— Да, мистър Найт, откъде-накъде ще наблюдавате Мадлин? — Лейди Гертруд не отпи, а направо глътна виното си на един дъх, защото и тя беше пребледняла.
— Ще ме прощавате, лейди Гертруд, но съм се убедил, че коварството и арогантността на английската аристокрация нямат край. — Ремингтън се обърна към Елинор. Очите му — сини късове лед — излъчваха заплаха. — Ваша светлост, не вярвам в лоялността ви към мен. Предупреждавам ви: Всяка ваша стъпка е обречена. Знам всяко ваше действие. Скоро ще знам и всяка ваша мисъл — и то преди да се е зародила в съзнанието ви. Запомнете го, драгоценна моя Мадлин, преди да скроите следващия си план да ме изхвърлите от живота си.
6
Елинор си мърмореше под носа, докато тихичко се изнизваше през задния вход на градската къща.
— „С ваше позволение, мистър Найт, бих желала да разговарям с Дики Дрискол.“ Не! — Тя поклати глава и пробва отново. — „Ако не възразявате, бих желала да разговарям с Дики Дрискол.“ — Не, и това не е! — Елинор се ядоса на собствената си плахост, уви се още по-плътно в наметката си и хвърли поглед назад, докато вървеше през обгърнатата в мъгла градина.
Откакто снощи мистър Найт й беше признал, че я е шпионирал (по-точно Мадлин, не нея), Елинор имаше неприятното чувство, че някой я следи. Беше погледнала Бет с нови очи и видя не чевръста камериерка, а лицемерен доносник. Беше чула стъпки, когато нямаше никой зад гърба й. Снощи дори беше подпряла вратата със стол, за да гарантира неприкосновеността си. На няколко пъти се бе будила през нощта, ослушвайки се за необичайни шумове.
Сега, докато се промъкваше към конюшнята, обмисляше отговора си, в случай че я спипат.
В случай, че мистър Найт я спипа. Той уж беше в банката, но тя му нямаше капчица вяра.
„Искам да се уверя, че Дики се чувства добре в новата си квартира.“ Така беше по-добре. Не, звучеше твърде отстъпчиво. „Ще разговарям с Дики.“ Точно така! Елинор кимна решително и се помъчи да изглежда като уверената си братовчедка. Но никога през живота си не бе усещала толкова ясно, че е просто мис Елинор де Лейси, бедна роднина и срамежливо цвете.
Градинската врата се отвори със скърцане и Елинор надникна към конюшнята отсреща. Уличката беше свободна, като се изключи някакво хлапе, което метеше калдъръма както му падне.
Тъй като всичко беше спокойно, Елинор пресече пътя и се плъзна в тъмната, топла постройка. Беше стигнала дотук. Не беше зле за страхливец. Сега просто трябваше да намери Дики и свободата й беше в кърпа вързана. Някакъв сърбеж между плешките я накара да обърне поглед към уличката. Хлапакът го нямаше. Трябваше да избяга от мистър Найт преди бала на лорд и лейди Пикард. Дики Дрискол беше единствената й надежда.
— Ще мога ли да съм ви полезен, ваша светлост?
Елинор подскочи, завъртя се и откри, че почтителният глас принадлежи на най-високия мъж, когото някога бе виждала. Той държеше вила в ръце и така се извисяваше над нея, че челото му се губеше в мрачния таван. Гърлото й се стегна и тя изчака, докато възвърне гласа си.