— Браво, мис. Почти стигнахме — доволно изрече Дики.
Оставаха им само още няколко стъпала, когато една облечена в черно фигура препречи пътя им с дългия си бастун.
Елинор спря рязко. Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите, пръстите й мачкаха чантичката.
Мистър Найт. Това беше той.
Разбира се.
7
Двама бандити изскочиха и вдигнаха Дики като пиле. Елинор се втурна да го спасява, но Найт я хвана за кръста и изръмжа:
— Дики, чуй ме добре. Вече няма да я видиш. Не се и опитвай да ми я отмъкнеш. Направиш ли го, ще те убия. Схващаш ли? Ще те убия.
— Вие не схващате, сър, тя не е лъжица за вашата уста! — Преди конярят да е казал нещо повече, един от бандитите така го фрасна в лицето, че главата на Дики се килна назад.
— Отървете се от него — нареди Найт.
Дики, разбра Елинор, си тръгваше. Тези бандити го водеха неизвестно накъде.
— Не! Не! Защо го влачите? — Дики се гърчеше и се мъчеше да я види, мъчеше се да се освободи.
— По дяволите, Найт, да не си посмял да й сториш зло! — извика той.
Ремингтън го гледаше със замръзналия си бледосин поглед, а ръката му стискаше дългия старомоден бастун — елегантна вещ с тежка златна топка.
На Елинор й причерня. Мрачни кървави видения изпълниха съзнанието й. Тя стисна Найт за ревера и така го дръпна, че за малко да го събори.
— Какво ще му направите?
Той се втренчи в нея. Очевидно напълно беше забравил, че я държи.
— Не го наранявайте!
— Ще го изхвърлим на улицата. — Мистър Найт продължаваше да я смразява с поглед.
Елинор не му повярва и го сграбчи още по-здраво с двете си ръце, за да прикове вниманието му.
— Той е на работа при мен. Нямаш право да го уволняваш.
— Стой та гледай! — Изсмя се злобно американецът. Погледът й отчаяно се местеше от Найт до Дики и обратно.
— Обещай ми, че хората ти няма да го пребият.
— Ти за какъв ме вземаш? — Гласът му беше безизразен.
Не беше толкова глупава, че да му каже, освен това осъзнаваше с болезнена яснота, че той не й е отговорил.
— Просто ми обещай.
— Нищо лошо няма да му се случи.
— Не е достатъчно. — Дики бе неин приятел. Беше се забъркал в тази каша заради нея. Можеха да го убият… заради нея. — Обещай ми, че няма да го убиете! Че никой никъде няма да го нарани!
Найт вдигна вежди, сякаш настойчивостта й го изненадваше, и внимателно подпря бастуна си на стената. После хвана брадичката й с два пръста, повдигна лицето й към своето, и я разгледа, сякаш тя беше неочаквано богат улов.
— При едно условие.
Елинор реши, че много добре знае какво ще е условието. Да влезе в леглото му.
Но все едно, цената трябваше да се плати. Беше се нагледала на насилие в Европа. Беше видяла резултатите от сраженията: ранените, умиращите, разрухата. Не познаваше онези мъже. Обаче познаваше Дики и не можеше да допусне смъртта му, та нали бяха преживели толкова много заедно.
— Съгласна съм на всичко.
Тъмнорусите вежди на мистър Найт придаваха на лицето му още по-необуздан вид. Устните му се извиха в презрителна гримаса.
— Обещай ми, че повече няма да се опитваш да избягаш от мен.
Сърцето й спря да бие, после започна да блъска в гърдите й. Той не искаше…? Тя отново го погледна, мъчейки се да прозре намеренията му. Но това бе невъзможно. Този мъж й бе демонстрирал гнева си, но не и желанието си. Единствено интуицията й подсказваше, че тъкмо поради своята дисциплина мистър Найт е още по-опасен.
— Решавай, Мадлин.
Името на братовчедка й я подсети: тя играеше роля, но тази роля се превръщаше в реалност. Здравето на Дики, може би и животът му, бяха в нейни ръце.
— Обещавам. — Тя пресекливо си пое дъх.
— Какво обещаваш?
Да, не се и съмняваше, че мистър Найт ще иска да чуе подробностите.
— Обещавам да не бягам от теб.
Той премисли думите й, сякаш се боеше, че в тях може да се крие някаква уловка.
Нямаше й доверие. Отлично. Не че го винеше, но се налагаше да го убеди.
— Кълна се, че няма да си тръгна, преди ти да ме пуснеш.
Той я погали съвсем леко по гърлото, колкото тя да усети силата му и мъжката му топлина.
— Никога няма да те пусна.
Друг път. Узнаеше ли коя е тя, веднага щеше да я изхвърли от къщата си като мръсно коте. Но дотогава този мъж я бе вързал за себе си. Елинор се втренчи в ледените сини очи и усети мраз.
Бавно, сякаш движен от неустоима сила, Ремингтън зарови пръсти в косата й, разваляйки и бездруго хлабавия й кок. Той сведе лице до нейното и заговори с натежал от възбуда глас:
— Обичам косата ти — гъста и лъскава като самур. Преди да са минали две седмици, ще видя тази коса, разпиляна на възглавницата ми. Ще заровя лице в нея и ще се опия от аромата й. Ще сграбча кичурите и ще те задържа на място, докато ти стенеш и се гърчиш от удоволствие под мен.