Беше го изненадала обаче с лоялността си към слугата. Страхът й за Дики беше истински. Беше се борила за освобождението му. И охотно се беше съгласила да плати цената, дори без да знае какво ще й бъде поискано.
— Чувствата на годеницата ми са съвсем неподправени.
Кларк се залюля в креслото си и кожата изскърца под теглото му.
— Само така, само така. Въобще не я познавам, но й се носи славата, че винаги е честна и открита.
— Да, мога да си представя. — Много скоро тя щеше да му се врече пред олтара и същата тази вярност да насочи към него. Защото той щеше да я покори с целувки, с томително галене на голата кожа, щеше да завладее тялото й така, че тя веднъж завинаги да разбере кой е неин господар. Щеше да живее за него. Щеше да умре за него. Щеше да стане негова и всичките му планове щяха да са готови за изпълнение.
Но дори днес, когато бе победил последния й съюзник, още не беше сигурен, че тя няма да му избяга. Бъдещата херцогиня може би разполагаше с неизвестни нему ресурси.
И все пак тя му беше дала думата си, а фамилията Де Лейси беше известна с това, че спазва поетото обещание. Нямаше да свали наблюдението от нея, но някак си се чувстваше по-сигурен.
— Кой Де Лейси намираш за особено коварен? — не скри Кларк любопитството си.
— Баща й, как кой.
— Херцог Магнус? — Мустаците на Кларк се разтресоха от напушилия го смях. — Татко го познава, а аз не. Но никога не съм чувал за негови коварни прояви.
— Тихите води са най-опасни. — Чаят горчеше в устата му и Ремингтън остави чашата. — Спомняш ли си за убийството на сестра му?
— На сестра му?… Божичко, да. Брутално и кърваво убийство. Когато бях малко момче, родителите ми го обсъждаха шепнешком. Говори се, че лейди Присила била една от красавиците на своето време.
— Да, била е заклана в разцвета на младостта си, и то в същата вечер, когато е предстояло тържественото обявяване на годежа й — машинално отвърна Ремингтън, който многократно беше слушал историята.
Кларк не скри удивлението си:
— Но Магнус няма нищо общо с това деяние. Имаше осъден, някакъв мъж.
— На име Джордж Марчънт. Срещу него било повдигнато обвинение, но свидетелстването на трима благородници, които били с него по време на убийството, го спасило от бесилото. Понеже нямало на кого да припишат престъплението, което било отвратително злодеяние, съдът наредил депортирането му в Австралия.
— Щом казваш — измърмори Кларк, но отказа да срещне погледа на Ремингтън.
— Баща ти е бил един от онези трима благородници.
Чашата на Кларк издрънча в ръката му и той побърза да я остави.
— Шегуваш се!
— Съвсем не. Да не би баща ти да е лъжец? — Ремингтън предварително знаеше отговора, но му доставяше удоволствие да гледа как приятелят му пуфти от възмущение.
— Нито веднъж не съм го чул да изрече дори една лъжа. — Кларк потърка месестия си нос. — Но все още не разбирам недоверието ти към Магнус. Та той е бил брат на лейди Присила!
— При подобни престъпления, друже мой, убиецът почти винаги е член на семейството.
— Не, глупости. Членовете на семейството трябва да се подкрепят взаимно.
Простодушието на Кларк извика усмивка у Ремингтън.
— Понякога случаят е такъв. Понякога роднините се мразят, защото твърде добре познават кирливите си ризи. — Кларк понечи да възрази, но Ремингтън го пресече. — Хайде, хайде. Нямаш ли роднини, у които не смееш да припариш, защото, ако прекарате две минути заедно, ще се хванете за косите?
— Е, може би си прав — отстъпи Кларк.
— Убийството обикновено е работа между роднини. Питай който и да е полицай. — Ремингтън се замисли дали да не смени темата, за да облекчи неудобството на Кларк. Не го направи, тъй като от край време се възхищаваше на неговата интелигентност, пък и му се щеше да обсъди престъплението.
— Някой е убил лейди Присила. Не е бил Джордж Марчънт, следователно извършителят не е бил заловен.
— Плашеща мисъл. — Кларк изглеждаше дълбоко нещастен. Той бе човек, обичащ реда и яснотата, като спретнатите колони цифри в счетоводните му книги.
— Носят се слухове, че Присила се канела да пристане някому, на джентълмен, който не бил изгодна партия като богатия лорд, който й бил годеник. Кой друг би могъл да упражни насилие освен член на семейството?
— Годеникът й?
— Граф Фанторп.
— Ох! — Кларк грохна в креслото си.
Тази реакция изненада Ремингтън. Приятелят му толкова рядко изразяваше отвращение.