— Значи не го харесваш?
— Той е аристократ от старата школа — отвърна вбесеният Кларк. — Държи парите си в банката, но отказва да ми проговори. Защото съм омърсил ръцете си с търговия.
Ремингтън едва удържа смеха си.
— Влиза в кабинета ми, сяда на онзи стол — Кларк посочи мястото на Ремингтън — и обяснява на секретаря си какво желае да бъде направено по сметката му. А секретарят ми казва на мен. Естествено, аз постъпвам по същия начин.
— Искаш да кажеш, че говориш на секретаря, а той…
— Точно така.
— Възможно ли е Фанторп да е убил лейди Присила?
— Само ако е имал секретаря си на разположение. — Кларк се засмя и придоби виновен вид. — Прощавай, шегата ми беше неуместна. Той не е ли бил заподозрян?
— Бил е, но и той си е имал алиби. — Ремингтън започна да върти лъжичката в ръцете си. — Все си мислех, че убиецът е старият херцог Магнус.
— Никога не съм го виждал. Умрял е преди да завърша Оксфорд, но не е изключено да е бил той. — Кларк изглеждаше запленен от нерешената загадка. — Бил е избухлив човек, който често е излизал извън себе си от ярост.
— Да, прочул се е с това. Няколко пъти крещял на лейди Присила след годежа й. Не е изключено да я е убил, но според свидетелствата от онази нощ, по него не е имало следи от кръв. — Убийството спокойно можеше да е поръчково, но настървението, с което бе извършено, говореше за неовладян изблик на гняв. — Смъртта е била толкова мъчителна, че извършителят трябва да е плувал в кървища.
— Добре. Не е бил бащата — жално проточи Кларк. — Поддържам твърдението си, че убийството не е дело на настоящия херцог. Но спокойно може да е работа на брат му, лорд Шапстър. Виждал ли си го някога?
Ремингтън поклати глава.
— Не съм имал удоволствието.
— Не си изпуснал нищо. Копелето е студенокръвно животно. Ожени се за оная усойница, лейди Шапстър. — Кларк извади носната си кърпичка и обърса челото си, сякаш с това име го свързваха неприятни спомени. — Тя се опита да принуди завареницата си Елинор, едно от най-прекрасните момичета, които съм виждал, да се омъжи, а лорд Шапстър не си помръдна и малкия пръст, и остави втората си жена да малтретира собствената му дъщеря. На него му дай да ловува и нищо друго не го интересува.
Кларк беше изострил интереса на Ремингтън.
— Нямах представа, че семейството не ти е чуждо.
— Родом съм от Блинкингшър, което е само на няколко мили от дома им. Познавам Елинор от съвсем малка. Тя е много по-млада от мен, разбира се, но язди отлично и стойката й е превъзходна. Никога не прави сцени, никога не си отваря устата, без да я заговорят, но и това са грехове в очите на лейди Шапстър. — Кларк потърка олисялото си теме.
— Следователно лорд Шапстър е заподозрян.
— Няма достатъчно пари — въздъхна Ремингтън.
— Не са ти нужни пари, за да заколиш някого.
— Парите са му били нужни, за да си отмъсти на Джордж Марчънт отдалеч.
— Това не може да е негово дело! — ужаси се Кларк. — Да изпрати човек в Австралия, за да затрие мъжа, който със сигурност не е убил сестра му. В това няма смисъл.
— Всичко, до което Джордж Марчънт се докоснел, се превръщало в злато. Неговият син, между впрочем, е наследил финансовия му гений. — Ремингтън внимаваше да не издаде какъв гняв бушува в душата му. — След като отслужил повинността си, Джордж заминал за Америка, където се оженил за богата наследница. Родили му се две деца, овдовял, натрупал цяло състояние — всичко това с идеята да се завърне в Англия и да потърси възмездие от убиеца на лейди Присила.
— Но защо му е било на Джордж да се трепе толкова? — смутено попита Кларк. — Ако е имал пари, семейство и репутация в Америка, защо му е било да се завръща?
— Не разбра ли истината? — Ремингтън закрачи, надвеси се над бюрото и погледна Кларк в очите. — Обичал Присила и тя го обичала. Онази нощ трябвало да избягат.
— Боже милостиви! — Кларк напрегнато се втренчи в приятеля си. Започваше да му просветва.
— Да. По времето, когато Джордж в Америка бил готов да се задейства срещу благородника, убил лейди Присила, домът и корабите му били подпалени, дъщеря му била брутално умъртвена, а самият той — пребит до смърт. Когато момчето му се върнало от училище, то заварило издъхващия си баща. Джордж казал на сина си кой е извършил ужасното престъпление.
Двамата мъже се спогледаха над лъскавата повърхност на бюрото.
— Откъде знаеш това? — най-накрая попита Кларк. Ремингтън стана и отиде до вратата.
— Аз съм синът на Джордж. Магнус няма да намери покой, докато има жив Марчънт — а аз няма да намеря покой, докато не си отмъстя.
8
Ремингтън седеше в дневната, наблюдаваше часовника и прелистваше опърпания си екземпляр на „Робинзон Крузо“. Но не можеше да се съсредоточи върху фабулата.