Годеницата му закъсняваше. Сутринта, докато я изпровождаше обратно към къщата, й беше казал да е готова точно в седем. Сега наближаваше осем часът.
Обикновено Ремингтън се отнасяше със снизходителна досада към капризите на красивите жени, а закъсненията бяха техният най-често срещан грях.
Но никога не би заподозрял своята херцогиня в подобно дребнаво суетене, което бе доказателство, че той изобщо не познава жените.
След неуспялото бягство с Дики Ремингтън бе решил, че тя ще припадне от безпокойство. На път за къщата беше намокрил кърпичката си, правейки компрес за пламналите й страни. Тя бе отблъснала ръката му и с тихо достойнство се бе изкачила по стълбите. Оттогава не я беше виждал, но вярваше, че е достатъчно наплашена, за да му играе по свирката без допълнителни прояви на неподчинение.
Баща му казваше, че жената винаги ще опровергае мъжа, когато той най-малко го очаква. По всичко личеше, че баща му е бил прав.
Искрите на чудатост и доброта, които от време на време проблясваха в нея, бяха нищо в сравнение с лъскавата фасада на аристократката, която си въобразяваше, че може да го манипулира. За свое най-голямо удивление Мадлин беше научила, че и той е податлив на чара й.
Но заради закъснението й мислите му непрекъснато се отплесваха към разговора в банката.
Кларк беше потресен от разкритията на Ремингтън, но доказа, че е на негова страна.
— Ако си прав, ако Магнус наистина е твой враг, ще се появя въоръжен на сватбата ти и всяка секунда ще бдя над теб. — Преди Ремингтън да е успял да му благодари, Кларк добави. — Но ако заради отмъщението ти по някакъв начин херцогинята пострада, ще счета за свой дълг да те заловя и да те изправя пред правосъдието.
Ремингтън харесваше Кларк заради смелостта и честността му.
— Няма да пострада. Грижа се за своята собственост, и се кълна, че никога няма да съжалиш за решението си да ме подкрепиш.
Двамата тържествено си бяха стиснали ръцете и Ремингтън си замина.
Сега той отново погледна часовника.
Новопридобитата дързост на Мадлин не беше на добро. Вероятно се цупеше, но Бет щеше да му е съобщила, ако отказваше да се облича. Неговата херцогиня щеше да слезе до десет минути — той погледна тиктакащия часовник — иначе щеше да я смъкне насила долу.
Накрая от горния етаж се дочуха мелодични женски гласове.
Най-сетне. Нейна светлост беше благоволила да се появи. Лейди Гертруд, която слизаше първа, каза разстроено:
— Мило момиче, струва ми се, че той определено няма да е доволен.
Струвало й се, че… от какво няма да е доволен? Ремингтън стана и влезе в преддверието.
Щом лейди Гертруд го зърна, страх помрачи нежното й лице. Гласът й изтъня до неузнаваемост.
— О, сър, нейна светлост е прекрасна, просто ослепителна.
Херцогинята стоеше на стълбището с ръка на перилото.
Погледът й се рееше някъде.
Великолепната й грива беше отрязана. Късо. Къдриците си виеха около лицето й, милвайки челото и страните й. Някои по-дълги кичури стигаха до врата. Късо. Тя си беше отрязала косите.
Ремингтън се отправи с гневни стъпки към стълбището, застана пред нея и с глас, от който подчинените му се свиваха уплашено, попита:
— На какво, по дяволите, си се направила?
Тя се обърна към него и заговори спокойно, сякаш мнението му й беше съвършено безразлично:
— Мистър Найт, предупредих ви — никой не си позволява да ругае в компанията на дами. Не и в Англия.
Значи сега се осмеляваше и да го порицава? Когато видът й беше толкова недопустим? Прическата я променяше. Сега Мадлин приличаше на дръзка мъжкарана, а бог му беше свидетел, че той си искаше предишната покорна и плаха годеница.
— Ще ругая колкото си искам, особено когато видя такъв резил.
Лейди Гертруд закърши ръце.
— О, боже! Ох, божке! Казах ти, че той ще…
Ремингтън я изгледа яростно.
Тя млъкна и се отдръпна настрани.
— Мистър Найт, не стряскайте леля ми — заповяда херцогинята. — Тихо, милейди — обърна се тя с по-мек глас към лейди Гертруд — Не ми е нужно неговото одобрение.
Кръвта му кипна при тази хладнокръвна обида.
— Ще дойде ден, ваша светлост, когато ще жадувате за одобрението ми.
— Нима? — проточи тя и за пръв път той реши, че годеницата му звучи като типичната английска аристократка. — Дано не възразявате, че още дишам спокойно.
Докато стоеше на стълбището, Мадлин беше почти на една височина с него и очите му бяха само на няколко сантиметра под нейните. Ремингтън съвсем ясно виждаше бледото, хладно лице и престореното й безгрижие. Ръцете го сърбяха да я грабне и да и покаже кой командва тук. Да видим тогава нямаше ли да иска одобрението му.