— Преоблечи се. — Той нямаше да търпи никакви прояви на непокорство.
— Боя се, че това е невъзможно — отвърна тя и си сложи дългите кремави ръкавици. — И без друго закъсняваме. Ще нарушим всички граници на приличието, ако пристигнем след Уелския принц.
Ремингтън не знаеше дали тя говори истината. Английското общество имаше толкова много правила и нрави, които той не можеше да запомни, да не говорим за безконечния списък от титли, йерархията им и различните видове обръщения. Беше усъвършенствал смутено извинение за многото си гафове. Засега англичаните се отнасяха толерантно към грешките му, но надали щяха да допуснат неуважение към своя принц.
— Нарочно ми погоди този номер — обвини я той.
За пръв път в сините й очи просветна гняв.
— Естествено. Наистина ли си въобразяваше, че ще се оставя да ме облечеш, все едно съм ти някоя раздърпана шантонерка, наета да те забавлява до края на месеца?
Лейди Гертруд ахна ужасено и затисна устата си с ръка. Лека-полека обаче шокът й отмина и очите й започнаха да искрят.
Тогава Ремингтън се изправи лице в лице с истината. Беше загубил.
Битката бе маловажна и не представляваше нищо в сравнение с другите му планове, но той така беше отвикнал да губи, че умът му просто не можеше да го побере.
Беше загубил. От тази тиха, свенлива, упорита херцогиня.
Отлично! Щеше да си извлече поука за в бъдеще никога да не я подценява отново.
— Никога не бих ви сбъркал с шантонерка, ваша светлост. По-скоро бих ви взел за гросмайстор.
Тя грациозно сведе глава, приемайки думите му като комплимент в реда на нещата.
Той пое вечерната си пелерина от чакащия лакей и загърна раменете си. Взе в ръка дългия си резбован бастун, изпъчи се и демонстративно удари с него по пода. Изглеждаше като съвършен английски джентълмен, докато в действителност беше американски варварин.
— Считай се за предупредена, херцогиньо. — Гласът му беше галещ като кадифе и суров като зима. — Следващият ход е мой.
9
— Каква навалица! — порозовялата от вълнение, лейди Гертруд огледа стълпотворението с лорнета си. — Година след година лорд и лейди Пикард успяват да съберат всички на бала си, абсолютно всички. Според някои Пикардови си придават важности, като карат лакеите да обявяват новопристигналите гости както на приемите в двореца. Балната им зала заема почти целия приземен етаж. Според мен е оправдано семейство с пет огромни имения да си придава важност. — Дамата размаха пръст към Ремингтън. — Но не ме разбирайте погрешно, мистър Найт. Богатството и успехът в обществото са две съвсем различни неща.
— Разбира се, госпожо — отвърна той на дребничката жена, която бе уловила лявата му ръка, но си помисли, че богатството помага.
От арката, водеща към балната зала, се разнесе какофония от музика и гласове. Херцогинята, лейди Гертруд и мистър Найт се придвижиха напред в опашката на гостите, очакващи да бъдат представени. Имаше такива, които се блъскаха, мъчейки се да ги прередят. Тримата привличаха много погледи и зад ветрилата се носеше шепот.
— Виж, Мадлин! — възкликна лейди Гертруд. — Всички тебе гледат.
— Знам. — Бъдещата херцогиня стоеше с изправен гръб и неподвижни рамене.
Ремингтън никога не бе виждал някоя жена да се стеснява толкова от собствената си значимост. Никога не се бе радвал толкова, че планът му е сполучил. Елитът обожаваше само едно нещо повече от романтичните любовни истории: скандала. Той щеше да им осигури и двете.
— Може би заради косата ти — промърмори той.
— Всички горят от нетърпение да научат нещо повече за теб и мистър Найт. — Лейди Гертруд погледна племенницата си. — Скъпо момиче, ще се превърнеш в красавицата на бала.
— Намерихте как да ме успокоите — отвърна Мадлин. Изглежда беше изнервена, защото всички се напрягаха да подслушат разговора им.
— Сигурен съм, че годеницата ми става красавицата на всеки бал, удостоен с присъствието й. — Ласкателството се изля от устата на мистър Найт, който мислеше, че така ще я окуражи.
Тя дори не го погледна. Дори не го чу. Ако не я познаваше по-добре, Ремингтън би определил състоянието й като сценична треска.
Не беше свикнал жените да го пренебрегват, а тази вечер годеницата му точно това беше направила на няколко пъти. Беше го отблъснала, а сега се преструваше, че той не върви редом с нея.
— Мадлин — високо я повика той. Тя пак не го чу. Ремингтън улови ръката й, поднесе я към устните си и в последния миг целуна китката й.
Това привлече вниманието й. Тя го погледна като уплашена кошута.