— И за мен, сър — повтори тя и се втренчи в гърба му, сякаш оттеглянето му беше свалило някакъв непосилен товар от плещите й.
— Толкова ли е страшно да вървиш ръка под ръка с мен?
— Какво? — Тя учудено вдигна глава и примигна объркано при въпроса му.
Близостта му я замайваше.
— Ти почти не проговори на Кларк, а откакто пристигнахме тук, не си ме погледнала в очите. — Но сега тя го гледаше. Сега тя го виждаше, защото устните й се разтвориха леко, а миглите й изпърхаха, докато се опитваше да установи зрителен контакт с него.
— Притесняваш се от мен.
— Ни най-малко!
— Облечен съм елегантно, държах се прилично с изключение на целувката по китката. Следователно се боиш, че внушителното ти реноме ще падне, когато хората те видят с мен.
— Обществената значимост на титлата ми е толкова голяма, че дори вие, мистър Найт, не можете да ми навредите. — Тя се усмихна весело, сякаш не вярваше на собствената си дързост. Кожата й грейна, очите й засияха и онези великолепни трапчинки се появиха на страните й.
Но тя е очарователна! — сепна се Ремингтън. Той очакваше тази жена да го предизвика, не да го заплени. Беше го изненадала, беше го сварила неподготвен. И все пак тя бе само една жена — жена, проиграна от баща си, който не даваше пукната пара за нейното щастие. Ремингтън не биваше да забравя, че държи юздите й здраво.
— Усмихваш се твърде рядко. Чудя се защо? — Пръстът му, облечен в бяла ръкавица, докосна брадичката й, заставяйки я да вдигне лице към неговото.
От веселието й не остана и следа. Тя избърса ръка в полата си, сякаш дланта под ръкавицата беше влажна от пот.
— Не обичам баловете.
— Нервна си.
— Не всеки ден съм прицел на общественото внимание.
Но Ремингтън не се остави да го баламосват. Беше чул истината за скандала, пропъдил Мадлин от Англия.
— Според мен досега трябваше да си свикнала. Развалянето на предишния ти годеж е предизвикало пожар от клюки.
Цветът се оттече от лицето й. Вече бе наясно, че той е запознат с миналото й, че знае за сцената, който е направила на граф Кемпиън в Алмак.
Мадлин възвърна самообладанието си и му се сопна:
— Ще ви уведомя, когато преценя, че моето минало ви засяга.
— Ще бъдеш моя жена. — Той й се усмихна нежно за пред гостите, но очите му я гледаха сурово. — Сега твоето минало ме засяга.
— Всеизвестно е, че бракът е двустранно споразумение. Моите тайни срещу твоите. — Тя му се усмихна чаровно и направи подканващ жест към навалицата. — Хайде. Тук е подходящото място за изповеди.
— Значи съселчето можело да реве като лъв. — Те се придвижиха напред в редицата. — Не е нужно да се безпокоиш за Кемпиън. Той е в провинцията.
— Добре — прекалено ентусиазирано изрече тя. — Не искам да го виждам.
— И да искаш, и да не искаш, няма значение. — Вече стояха на площадката за стълбището към грамадната бална зала. Черни мраморни колони се издигаха към синия, украсен с позлата таван. Прозорците бяха високи и тесни. Никой не танцуваше под музиката на малкия оркестър, който свиреше в ъгъла и боязливо се опитваше да заглуши брътвежа на гостите.
Сцената беше готова. Пиесата започваше. Всичко вървеше по план.
10
Докато Елинор гледаше студените, ясни очи на Ремингтън, тя видя недостатъците в кроежите на братовчедка си. Планът на Мадлин беше да отиде в Лондон и да убеди мистър Найт, че този годеж е нелеп. Пълно безумие, защото мистър Найт правеше само каквото си беше наумил, в случая — да се ожени за херцогинята. Горката Мадлин, да се омъжи за него заради някаква си игра на карти!
И горката Елинор, която първо трябваше да гледа този великолепен мъж, а после да се оттегли безславно от сцената.
— Винаги получавам това, което искам — предупреди я той.
Елинор стисна ръце. Той я желаеше… лесно ли щеше да пренасочи вниманието си към братовчедка й? Може би се ласкаеше, но й се струваше, че отговорът е „не“. Човешките планове бяха нещо несигурно, и един господ знаеше какво я чака сега.
Лейди Гертруд си проправи път обратно до тях.
— Ето ме, ето ме! — Тя ги погледна изпитателно. — Усещам някакво стаено напрежение. Да ви оставя ли отново?
— Не. Всеки момент ще ни представят. — Мистър Найт даде имената им на хералда.
— Ако знаеш само какво чух! — прошушна лейди Гертруд и заговорнически смигна на Елинор. — После, когато останем насаме.
— Да, лельо. — Гърлото й беше пресъхнало, ръцете й бяха влажни, главата й беше празна. — После.