— Омъжих се за лорд Хюард в един отвратителен ден, какъв проливен дъжд се изля, всички викаха, че това била лоша поличба, ама вече имаме двама сина, значи не са били прави хората, и така, вече съм лейди Хюард. Какви добри приятелки бяхме само преди да напуснеш Англия, помниш, нали?
Елинор помнеше несвързаните приказки на Хорация. Помнеше, че скорострелните й фрази можеха да доведат човек до лудост. Но бе забравила, че Хорация въобще не притежава наблюдателност.
— Европа определено ти се е отразила добре. Красива си. Не че и преди не беше хубава, но може би малко бледа, нали се сещаш. Закръглила си бузите. Прическата ти последна френска мода ли е?
Елинор се сепна. В последния час беше забравила за косата си. Докосна къдриците си. Още не бе свикнала с прическата и вероятно никога нямаше да свикне. Но щом така нямаше да я познаят, саможертвата си струваше. Струваше си разкошната й, дълга до кръста коса… единствената й гордост.
Тя погледна мистър Найт. Подстрижката й го беше разярила. За своя изненада тя изпита удовлетворение от гнева му.
Не разбираше обаче защо. Обикновено й призляваше само при мисълта за скандал. Но когато Найт беше закрачил яростно към нея, тя усети едно: на него му пукаше. Нейната реакция беше интересна. А неговата — възхитителна.
— Ама сигурно не си ходила във Франция — продължи да бръщолеви Хорация. — Този ужасен Наполеон! Въобще не мисли за удобството на другите.
Как бе възможно Хорация да не вижда, че това не е Мадлин? Времето ли бе замъглило спомените й? Или пък Елинор се беше променила много за последните четири години?
Кривогледите очи на Хорация се стрелнаха към мистър Найт и тя чак сега се изненада:
— Добър вечер. Не ви видях, че стоите тук, хич не знам как така щях да пропусна красавеца на сезона. Лорд Хюард казва, че ако можех, и главата си щях да забравя, такъв заплес съм, обаче аз му викам „Хюи…“ — по принцип му викам Хюи — та, значи, Хюи, туй си е абсурд, добре, че няма такава опасност, нали посредством врата главата ми е здраво прикрепена към раменете, пък той като ми кресна, че това можело да се поправи. Ама че забавен мъж си имам!
Елинор предпазливо погледна Ремингтън и изражението му — смесица от ужас и неподправено веселие — накара смеха, който я беше напушил, да избухне с пълна сила.
Може би облекчението бе причина за нетактичното й поведение, но мрачният взор на мистър Найт наля масло в огъня.
— Извинете ни — промърмори той и се поклони, после отведе Елинор в един ъгъл. — Това твоя приятелка ли е?
Елинор с мъка успя да изтрезнее.
— Глупости, не ставай смешен. Тя е жена, която с радост би назовала херцогинята своя приятелка. — Тя беше жена, която не се беше разпищяла, че има измама, че тук се подвизава самозванка. Точно сега Елинор направо харесваше Хорация.
— Винаги говориш за себе си в трето лице, все едно си кралска особа — забеляза Ремингтън.
— Аз съм почти кралска особа — отвърна Елинор. — Почти.
Всички ли очакваха Мадлин да е променена след пътуването? Като Хорация? В такъв случай номерът с размяната би могъл — евентуално — да мине.
Наблизо се въртяха много хора, които само чакаха възможност да я заговорят. Веднага щом Елинор вдигна поглед, един джентълмен се втурна в атака. Нисък, плешив и облечен в чуждестранна униформа, той се поклони елегантно.
— Ваша светлост, колко се радвам, че сте се завърнали по живо, по здраво в Англия. Тъй тежко понесохме липсата на вашата красота.
Тя си го спомни: подлизурко, който беше успял да се намърда в доброто общество с мазните си ласкателства. Елинор бе сигурна, че той няма да я разпознае, или поне, че ще си замълчи от страх да не е сбъркал.
— Благодаря ви, мистър Бракънридж. — Тя му подаде ръката си и той се поклони над нея с жарката страст на нетърпелив ухажор.
— По-полека, Бракънридж. Ще ми е неприятно да ви извикам на дуел. — Найт се изправяше до нея — висок, строг и неумолим, като змей, който защитава красивата си плячка. В известен смисъл това беше точно така. Сигурно мнозина в залата намираха съюза между една от най-благородните жени в Англия и този американски бизнесмен за позорен. Но докато той се извисяваше собственически край нея, никой нямаше да посмее да изкаже на глас мнението си.
Елинор не можа да чуе нервния отговор на Бракънридж, защото пред нея вече стоеше друг джентълмен. Червенокосият и луничав момък не изглеждаше на повече от осемнайсет години, обаче се обърна фамилиарно към нея: