— Милейди, радвам се да се видим отново.
Отново? Елинор не помнеше да го е срещала някога. Тя се усмихна любезно и затърси името му в паметта си.
— Спри да дразниш дамата, Оуен, знаеш, че тя едва ни погледна при последната ни среща. — Една девойка, която приличаше удивително на Оуен, стори изящен реверанс. — Това е близнакът ми. Когато се срещнахме, бяхме в детската стая. Аз съм мис Джоун Ханслип, а това е брат ми Оуен.
— О, сега се сетих — извика Елинор. Преди пет години с Мадлин бяха посетили голямото и весело семейство Ханслип. — Приятно ми е да се видим отново, мистър Ханслип. Мис Ханслип, това вашият първи сезон ли е?
— Да, и си прекарвам чудесно. — Девойката отправи бляскава усмивка към високия, строен мъж до нея. Той беше на възрастта на мистър Найт и Елинор си го спомняше отлично. Без съмнение и той щеше да си спомни самоличността й.
— Лорд Мартино. Радвам се да ви видя. — Гласът й беше спокоен, но тя се приготви да бъде изобличена.
— Присъствието ви е привилегия за нас, ваша светлост — отвърна той, но всъщност не даваше пукната пара дали тя е тук или в Хадес. Лорд Мартино имаше очи само за мис Ханслип.
Елинор огледа тълпата около себе си и си наложи да разпознае всяко лице, да си припомни всяко име, да отговори на очакванията им като херцогиня. Трябваше да се преструва на аристократка. И то не коя да е аристократка, а благородна херцогиня, която беше вдигнала скандал на годеника си и беше избягала на дълго пътешествие, херцогиня, заложена и продадена на някакъв си американски парвеню. Накратко, херцогиня, която възбуждаше любопитството и интереса на всички в балната зала.
— Ваша светлост, каква привилегия е за нас да присъстваме на завръщането ви след толкова дълго изгнание. — Джентълменът се поклони и стегнатият му корсет изскърца, а русите бакенбарди стърчаха като живи храсти на червендалестото му лице. — Навярно сте много щастлива, че отново сте в цивилизовано общество. Какво злополучно, изпълнено с премеждия странстване!
— Доволна съм, че се завърнах, без от тялото ми да липсва някоя част. — Хората се засмяха, сякаш тя беше изрекла кой знае какво остроумие и тълпата около нея се сгъсти. Елинор присви очи, докато се мъчеше да си спомни името на джентълмена. Изведнъж то изплува в съзнанието й и тя развълнувано добави:
— Но пътешествието ми съвсем не беше неприятно… мистър Страдлинг.
— Лорд Страдлинг. — Мъжът се отдръпна назад, изключително засегнат.
Елинор пламна.
— Разбира се. Виконт Страдлинг. Прощавайте, паметта ми изневери.
— Здравейте, Страдлинг. — Мистър Найт като че ли се забавляваше от пропуска й. — Как се справи конят ви на последното състезание?
Докато Найт отвличаше вниманието на Страдлинг, една дама пристъпи напред, облещи очи по посока на докачливия лорд и сви рамене, сякаш искаше да каже, че Елинор не бива да го взема на сериозно.
— Ваша светлост, уверена съм, че такива приключения могат да изтрият спомена за всяко име. Аз съм лейди Кодълфинч и както мнозина други бих желала да ви поднеса поздравленията си по случай годежа ви.
— Да, поздравления! Поздравления! Невероятен годеж! — Неискрените благопожелания бяха придружени от много нетактични погледи, но Елинор се престори на доволна. Тя улови ръката на Ремингтън и я стисна здраво.
— Колко красив е годеникът ми! — Тя вирна предизвикателно брадичка. — Пожелавам на всички ви да бъдете толкова щастливи.
Пъстроцветното множество очевидно се стъписа. Гостите сигурно бяха очаквали тя да се съюзи с тях, английските благородници, и да покаже колко ненавижда този брак. Но Елинор нямаше нужда да мисли как би постъпила Мадлин в тази ситуация, защото тук мнението на братовчедките съвпадаше: никоя от двете не би допуснала мистър Найт да стане прицел за нападките на обществото. Гордостта на Де Лейси не им позволяваше да изкажат истинското си мнение за този съюз.
Ремингтън прошепна в ухото й:
— Отлична преструвка, но за да не решиш, че съм впечатлен, знай: помня как сутринта се опита да избягаш. Тази вечер не се съобрази с желанието ми да те видя облечена по друг начин и отряза косата си. Освен това ме излъга, за да стане твоето. Не ти хващам вяра. — Той се засмя триумфално. — Усмихвай се, все едно ти нашепвам любовни слова, и ти гарантирам, че тази вечер всички дами ще си легнат, копнеейки да бъдат на твое място.
Елинор нямаше нужда от съвета му. Дълги безнадеждни мигове тя си фантазираше как е някъде другаде. Все едно къде. Заплахата от батальон френски войници или животът в турски харем беше като детска игра в сравнение с това да стои тук с него, изложена на жадните погледи. Но поне засега никой не я беше познал. Никой не я беше нарекъл измамница. Хората, които беше срещнала преди четири години, се бяха променили и на свой ред очакваха същото от Мадлин. И по-важно, Елинор беше компаньонка на херцогинята, незначителна личност, която никой от елита не си беше дал труд да огледа. Това, в съчетание със собствената й плахост и убеждението на аристократите в тяхното всемогъщество, гарантираше нейната безопасност.