Добре тогава. Не можеше да се пули насреща му цяла вечност. Елинор рязко затвори книгата.
— Мистър Найт, тъкмо се захласвах по впечатляващата ви библиотека. — Елинор махна с ръка към книгите. Надяваше се да го е приветствала с ведър тон. Колко съм спокойна. И изключително вежлива. — Толкова много заглавия. — Ама че съм безмозъчна патка.
Той продължаваше да мълчи. Не отговори на словесния й гамбит с жест или дума.
Елинор почувства нужда да се защити. Ако целта на този мъж беше да я сплаши, засега той се справяше отлично. Тъкмо когато се канеше да каже нещо — не знаеше какво точно, просто нещо, което да смаже този арогантен тип и претенциите му — мистър Найт тръгна към нея.
Елинор моментално разбра, че го е преценила правилно. Той бе звяр. Движеше се като пантера на лов — грациозно и бавно — и вървеше към нея с дългите си мускулести крака. С всяка крачка той изглеждаше все по-голям и широкоплещест. Приличаше й на природна стихия, на непристъпна планина, на мощен океан — или на звяр, на огромен, безмилостен звяр
За момент самозванката се паникьоса. За бога, Мадлин, в какво ме забърка? В същия миг той застана до нея. Елинор го погледна. Косата му бе толкова светлоруса, че обрамчваше като ореол грубо изсеченото му, обветрено лице. Дали ще ме сграбчи в ноктите си?
Той бавно протегна грамадните си ръце и ги обви около кръста й. Все едно я погълнаха огнени пламъци след дългия мраз на зимата. Досега никой мъж не я бе докосвал. Определено не и хищник с огромен потенциал от агресивност, безмилостно решителен мъж, който си въобразяваше, че може да си проправи път в затворените кръгове на английското висше общество. Но ето че той я докосваше и притискаше с ръце плътта й, сякаш пробваше дали тялото й пасва на дланите му. Ако се съдеше по изражението му, мистър Найт я намираше приемлива. Дори нещо повече — изключително приемлива.
А тя… сетивата й го поглъщаха с жадно нетърпение, което я остави смутена и крайно заинтригувана. Откри че едва диша — все едно някой по-дълбок дъх би причинил спонтанното й възпламеняване.
Неговата миризма увеличаваше дискомфорта й. Той ухаеше на… на студения и режещ алпийски вятър. На ливански кедър.
На мъж, способен да й дари удоволствие… Откъде пък се взе последното? Та тя беше чиста като навята преспа сняг и вероятно щеше да си остане такава до края на дните си.
Мъжете не се женеха за двайсет и четири годишни компаньонки без зестра и без изгледи за наследство.
Мистър Найт затегна хватката си около кръста й и я вдигна от стълбата.
Елинор беше толкова изненадана, че изпусна книгата, помъчи се да я сграбчи и за малко не се прекатури.
„Робинзон Крузо“ тупна на пода.
Мистър Найт я притисна към себе си.
Замаяна, осланяща се изцяло на инстинкта си, Елинор се улови за раменете му. Той дори не трепна, толкова як бе — като скала в буря.
Бавно и постепенно мистър Найт я остави да се плъзне по него, сякаш тялото му беше пързалка, а тя — безхитростно дете. Елинор се почувства като… жена. Жена объркана, покорена, завладяна от нелепия копнеж по един мъж, когото едва бе видяла. Мъж, за когото беше всеизвестно, че е изумително дързък негодник. Тя, която бе направила всичко възможно да се отърси веднъж завинаги от подобни емоции…
Точно преди краката й да докоснат пода, той спря и се взря в нея.
Очите му, забеляза Елинор, бяха светлосини като късчета замръзнало небе. Те я смущаваха с прямотата си и я ласкаеха безмълвно.
Тя се изчерви. Отлично знаеше колко лесно се зачервяваше бялата й кожа. Сигурно цялото й лице пламтеше.
Притеснена, заинтригувана и застрашена повече от когато и да е било в живота си, Елинор опита да се сети как би постъпила херцогинята в тази ситуация. Но Мадлин — пряма, жизнена и властна — никога не би се озовала в такова двусмислено положение.
Найт заговори с дрезгавия, плътен глас на опитен съблазнител:
— Добре дошли в дома ми, ваша светлост. — Той я остави да стъпи на пода и зачака, сякаш искаше да провери дали тя ще побегне.
Вместо това Елинор се изправи пред него с достолепието на истинската херцогиня.
Той отдръпна ръцете си, но преди това ги задържа на кръста й малко повече, отколкото трябваше. Когато отново заговори, гласът му съдържаше недвусмислена заплаха:
— Очаквам този ден от много, много отдавна.
2
Главата на Елинор се проясни. Този мъж я презираше… не, презираше Мадлин… а братовчедка й не я беше инструктирала как да се оправя с него. Тя само беше казала, че трябва да се разменят, че Елинор трябва да задържи мистър Найт до пристигането й, което беше възможно чак след като Мадлин оправеше адската каша, забъркана от баща й, херцога.