Елинор не можеше да повярва, че е извадила такъв късмет.
И действително не беше.
Една зряла красавица с прекрасна фигура си проправи с лакти път към нея. Лицето й беше тясно, със заострена брадичка — олицетворение на модната представа за хубост. Пълните й устни бяха надменно нацупени. Косата й беше златисторуса, а екзотично скосените очи — кафяви.
Тя беше разкошна. Самото изящество.
Тя беше кошмарът на Елинор.
11
Лейди Шапстър, мащехата на Елинор, дебнеше сгодния момент да злепостави и унижи завареницата си пред възможно най-много погледи.
Елинор беше в центъра на кръга от гости. Силите я напуснаха и тя се облегна на мистър Найт.
Той я прихвана през кръста… и я притисна собственически към тялото си.
Пленена. В клопка между стария кошмар и новия.
Елинор се помъчи да си поеме дъх, да потуши пристъпа на паника. От собствен опит знаеше колко е злобна лейди Шапстър. Откакто навърши единайсет години и баща й доведе вкъщи елегантната вдовица като своя нова съпруга, животът на Елинор се превърна в низ от страдания. Всеки неин недостатък бе изтъкван многократно, всяка нейна грешка биваше сурово наказвана.
Можеше да си представи какво ще е отмъщението на мистър Найт, когато научеше колко лековерно се е хванал в капана на двете братовчедки.
Интересно, с напредването на вечерта тя все по-малко се боеше от присмеха на тълпата и все повече — от презрението на мистър Найт.
— Ваша светлост. — Лейди Шапстър сведе глава и коленичи. Полите й изпълниха симфония от блестяща синя коприна в елегантно алегро. Дамата можеше да бъде оприличена на перчещ се паун.
Значи още не я бе разпознала. Но Елинор знаеше, че прескъпо ще си плати, когато лейди Шапстър разбере, че е отдала почит на скромната си завареница.
— Колко се радвам, че сте се прибрали благополучно у дома — продължи мащехата й с дълбокия си, топъл и толкова изискан глас. — Вашият чичо непрекъснато се интересуваше дали сте добре.
Бяха минали цели осем години, откакто Елинор избяга от мащехата си, цели осем години откакто не я бе виждала, но отново се почувства тромава, глупава и засенчена от красотата й.
— Моят… чичо? — Баща ми!
— Вашият чичо, лорд Шапстър. Съпругът ми. — Лейди Шапстър погледна Елинор и със силата на волята си я принуди да признае роднинството им, но пак не я видя истински. Вместо това се постара да въздейства на момичето, което мислеше за бъдещата херцогиня. Да въздейства на Мадлин, която не я понасяше, за да си присвои частица от обществения й престиж.
— Помня лорд Шапстър. Помня… и вас. — Елинор би дала всичко да забрави тази жена, но беше белязана завинаги от нейните злоба и безсърдечност.
Лейди Шапстър си помисли, че е спечелила и устните й се разтегнаха в пародия на умиление. Благородният й римски нос се вирна във въздуха. Тя се изправи и стъпи здраво на краката си, за да не я избута някой. Позата донякъде показа характера й: упорит, надменен и непреклонен. Но под тази фасада се криеше сърце, обвито във вечни ледове
Елинор чудесно си даваше сметка за това. Колко много пъти мащехата й я беше смразявала с поглед!
Пред нея се простираше ледена пустош. Зад нея топлината на мистър Найт проникваше в тялото й през плата на роклята и в Елинор забушуваха огньовете на ада. Нямаше къде да отиде, ето защо неохотно продължи да играе ролята си.
— Но къде е милата Елинор? — Лейди Шапстър се огледа нетърпеливо наоколо, сякаш копнееше да види завареницата си, когато истината бе точно обратното. — Кажете ми, че всичко с нея е наред, че и тя се е завърнала от континента заедно с вас! Не бих понесла евентуалната й… гибел.
Не би я понесла ли? Не, никой нямаше да се радва на смъртта й повече от лейди Шапстър. За нея Елинор бе само едно досадно препятствие, което трябваше да бъде преодоляно и стъпкано.
— Елинор се завърна жива и здрава, но не успя да ме придружи в Лондон. Тя… — Елинор едва произнесе думите — много ще съжалява, че не ви е срещнала.
— Милата ми щерка! Грозна, разбира се, и непохватна като слон. Въобще не си приличате с нея, ваша светлост. — Лейди Шапстър се превземаше като някое младо и глупаво момиче. — Но ние с баща й много си я обичаме.