— Каква беше тази работа?
— Дължи ми пари. — Мистър Найт се усмихна с хладно задоволство. — Вярвам, любима моя, че съюзът ни току-що получи кралската благословия.
12
В три часа сутринта Елинор седеше на едно канапе в дъното на балната зала и си вееше с ветрилото, за да се охлади. Бе станало задушно, а и тя се умори. Предишната нощ не беше мигнала от безпокойство, че мистър Найт може да изникне в спалнята й, а денят бе изпълнен с проблеми и терзания. Сега първата й публична поява като херцогиня беше към своя край. Всичко бе минало добре, даже блестящо и тя бе капнала от умора и облекчение. Скоро щеше да помоли мистър Найт да я отведе вкъщи… но подобна молба също не бе лишена от рискове. Той можеше да я разбере погрешно и последиците щяха да бъдат ужасни.
Тя гледаше гордата му осанка, докато той крачеше към масата с напитките, за да й донесе студена лимонада. Този суров мъж не се доверяваше на никого и не вярваше в нищо. Елинор не се съмняваше, че той най-безскрупулно е уредил принцът да им даде благословията си. Вероятно си даваше сметка, че така ще заздрави връзката им в очите на обществото, но по-важно: вниманието на принца превръщаше подозренията на лейди Шапстър в бръщолевения на една луда. Мащехата й се бе оттеглила от празненството веднага след като принцът си тръгна. До края на вечерта Елинор бе в безопасност.
Но не и от присъствието на мистър Найт. Той бе неумолим в преследването на целта си и Елинор окайваше бъдещата му съпруга. Окайваше я… и й завиждаше.
— Казват, че ще бъдете новата херцогиня Магнус — разнесе се дълбок, хъхрещ глас зад нея.
Елинор се обърна и видя един старец, който се подпираше на бастуна си с дръжка от слонова кост. Подобно на толкова много от възрастните гости и той носеше дрехи и аксесоари, които са били на мода по времето на неговата младост: напудрена перука, обувки на висок ток с метални закопчалки, тъмнозелени сатенени панталони, сребриста жилетка с колосани маншети и дантелена гарнитура. Той беше много, много висок и много слаб — толкова слаб, че копринените чорапи се свличаха от прасците му.
— Простете ми дързостта. — Той се поклони ниско като аристократ от старата школа. — Аз съм лорд Фанторп.
Споменът се събуди в незнайните кътчета на паметта й. Беше чувала името, но не се сещаше откъде. Обаче знаеше, че то й навява неприятни асоциации — като да отхапеш ябълка и да откриеш, че е червива.
Но лорд Фанторп беше един старец, изтощен от усилието да стои прав, затова Елинор му посочи мястото до себе си.
— Милорд, приятно ми е да се запознаем. Няма ли да седнете?
Той пое ръката й, поднесе я към устните си и я погледна в очите. Тясното му лице можеше да се оприличи на надгробен камък — изсечено и ъгловато, с тънък, крив нос. Лицето му беше гримирано с пудра и руж, над горната му устна се мъдреше изкуствена бенка. Влажните му очи я гледаха добросърдечно.
— Непременно трябваше да дойда, за да ви кажа колко се възхищавам на прелестното ви ветрило.
— Благодаря ви. — Елинор го отвори още по-широко, за да му покаже избродираната сцена. — Сама го украсих.
— Да, много й приличате. — Гласът му идваше отдалеч, сякаш старецът беше потънал в спомени. — Изключително много.
— На кого? — Елинор се сви на канапето. На Мадлин ли?
— На лейди Присила. Тя също беше много талантлива с конеца и иглата.
— О! — Сега Елинор се сети, че е чувала името на възрастния благородник във връзка с една отдавнашна семейна трагедия. Лейди Присила й се падаше леля, защото бе сестра на баща й. Та въпросната лейди била убита по ужасен начин.
Лорд Фанторп се подпря на бастуна си и на облегалката на канапето и бавно се отпусна до нея.
— Виждам, че знаете кой съм. Чудех се. Беше толкова отдавна. Трудно ми е да повярвам, че оттогава изминаха четирийсет години. Да, аз бях годеникът на лейди Присила. — Старческият му глас затрепери още повече, обрамчените с черни ресници очи се насълзиха. — Смъртта й разби сърцето ми.
— Много съжалявам. — Недостатъчна утеха, но след толкова време човекът все още скърбеше по изгубената си любов.
— Ако тя беше жива, щях да съм ви чичо.
— Да.
Лорд Фанторп се втренчи в балната зала, но очевидно пред очите му беше изникнала друга гледка.
— Никога няма да забравя тялото й, простряно на тревата. Горкото й лице беше смазано от бой, кръвта бликаше от гърдите й. Никога не можах да забравя този ужас.
— Много съжалявам — повтори Елинор. Разговорът не бе уместен за прием, но лорд Фанторп беше потънал в спомени, а тя… тя никога не беше чувала цялата история. Сякаш лейди Присила не се беше раждала и Елинор не смееше да разбуди болезнените спомени, като попита за трагичния инцидент.