Ръката на лорд Фанторп се сви около дръжката на бастуна.
— Онова копеле, онзи никаквец, който я уби, прегръщаше тялото й. Целият беше оцапан с нейната кръв и викаше така, сякаш не той я беше извършил престъплението. Сякаш беше невинен. — Старецът направо изплю думата.
Силата на злобата му смая Елинор.
— Той е бил изселен, нали?
— В Австралия. Мистър Джордж Марчънт си имаше алиби. — Лорд Фанторп изрече думата като сквернословие. — Трима благородници се заклеха, че той не се е отделял от тях. Мъже от сой. Достопочтени мъже. Ха! И всичко това, за да не обесят Марчънт! Аз лично бих го изкормил и разчленил, задето е дръзнал да си представи, че е достоен да целуне земята под нозете на лейди Присила.
— Не разбирам.
— Така ли? — Лорд Фанторп я прониза със студения си поглед. — Той беше влюбен в нея и искаше да я отвлече.
Елинор уплашено покри уста с ръката си.
— И я е убил, когато е получил отказ?
— У хората от низшите прослойки се мътят какви ли не емоции — любов, омраза, щастие, меланхолия. В един момент всичко това се отприщва под формата на насилие. Помните ли как френските селяндури щурмуваха Бастилията?
Елинор поклати глава.
— Тогава бях момиченце.
— Толкова приличате на леля си, че все забравям колко сте млада. Но превземането на Бастилията доказа защо властта е в наши ръце, а не на озверялото простолюдие.
— В наши ръце?
— На аристокрацията. — Той размаха дългите си костеливи пръсти. Те бяха изкривени и с подути кокалчета, сякаш съсипани от някаква ужасна болест. Ала ноктите бяха с грижливо направен маникюр. — Държим здраво бича и го размахваме. Слава богу, че сме ние, иначе страната ни щеше да е бардак като Франция. Малкия полковник, ха! — Фанторп повиши тон. — Наполеон е един жалък сицилиански главорез.
Елинор тайно хранеше уважение към Наполеон. Може би не бе съгласна, че той е предопределен да владее света, но се възхищаваше на неговата увереност. Ала от уважение към стария лорд тя се задоволи да кимне усмихнато.
— Не съм се надявал, че отново ще видя лейди Присила, но вие направо сте й одрали кожата. — Фанторп се пресегна и треперещите му пръсти повдигнаха брадичката й. — Много сте красива с тази черна коса. — Погледът му възхитено обходи остриганите на бърза ръка кичури. — И с тези големи сини очи. Знаете ли, още сънувам как очите й ме гледат с обожание. С напредването на възрастта все повече си мисля за нея и глупавото ми старо сърце бие като лудо, като ви гледам как седите тук.
— В такъв случай… приятно ми е. — Елинор никога не бе имала по-малко желание да води разговори, но в същото време изпитваше жалост към стареца — и ужас от разказа му. Избледнялата трагедия беше съживена с нов облик — нейния!
— Ето го кавалера ви. — Острият взор на лорд Фанторп откри мистър Найт, който елегантно лавираше между танцуващите двойки и пияните гости с лимонадата й. — Несъмнено е хубав, но и той е нечистокръвен.
Убеждението на лорда изразяваше мнението на английското общество като цяло, но колкото и да не харесваше амбициите на Ремингтън Елинор не можеше да му се подиграва зад гърба.
— Той е много упорит.
— И вие сте като Присила. — Лорд Фанторп насочи към нея ледения си поглед. — Мекушава. Глупава. Кой е той? Какъв е родът му? Откъде е? — Набръчканите му устни се усмихнаха презрително. — От Америка. Земя на нечистокръвни мелези.
— Но мистър Найт е изключително изтънчен. — Елинор не можеше да повярва на ушите си. Какви ги говореше! Тя ли нарече мистър Найт „изтънчен“? Но в същото време нямаше желание да слуша как този заслепен от предразсъдъци стар аристократ го хули и очерня. Ремингтън можеше да си го върне и Фанторп на стари години щеше да научи какво значи бой от един „нечистокръвен мелез“.
Да. Тя нямаше друга причина да защити мистър Найт.
— Съмнявам се. Доколкото ми е известно, вашият баща ви е загубил в игра на карти. Възхищавам се на лоялността ви като дъщеря. Всички жени трябва да се държат прилично и да се подчиняват на бащите си. — Лорд Фанторп стана, поклони се и закуцука нататък, като ли че мистър Найт не съществуваше.
— Кой беше този? — Ремингтън седна на освободеното от Фанторп място.
Елинор се загледа подир стареца, чудейки се на странната им среща. Лорд Фанторп беше преживял ужасна трагедия и тя го съжаляваше. Горкичкият!
— Името му е Фанторп. Някога е бил годеник на леля ми Присила.
Мистър Найт се взираше във Фанторп със същата напрегнатост, с която старецът го игнорираше.
— И защо не са се оженили?
— Леля ми починала.
Ремингтън първо погледна чашата в ръката си, после нея.