— Е, ти няма да извадиш такъв късмет. — Той остави напитката на масичката до канапето. — Да се прибираме.
— Това е нашата карета. — Мистър Найт помогна на Елинор и лейди Гертруд да слязат по стъпалата на терасата, докато лондонската мъгла влудяващо бавно се виеше на валма, пронизвани едва-едва от светлината на фенерите. Уморените гости най-сетне се прибираха у дома си и пред входа на Пикардови се точеше дълга редица карети.
Лакеят въведе двете дами в тъмното купе. Мистър Найт ги последва. Всички седнаха, Елинор и лейди Гертруд по посоката на движение. Каретата се разтресе и потегли.
— Много е късно. — Старата дама се прозя и закри с ръка устата си.
— Да. — Елинор се загледа в непрогледната мъгла. Не виждаше нищо, но с цялото си същество усещаше мистър Найт. Колената им се допираха в тясното купе и тя знаеше, че той я гледа, че я наблюдава мрачно и напрегнато. Подобно на силен вятър, разговорът й с лорд Фанторп го беше отърсил от всякаква нежност и състрадание, оголвайки характера му до първична безпощадност. Елинор не разбираше какво става, но сенките около този мъж предизвикваха у нея безпокойство и тя се обърна към прозореца в очакване на опасност.
Навън не се виждаше нищо, фенерите на каретата едва разсейваха мъглата. Тримата бяха изолирани в купето.
Без да усеща нагнетената атмосфера, лейди Гертруд отново се обади с натежал от умора глас:
— Това беше идеалната възможност да се покажете като годеници. Всички бяха там. Дори онази отвратителна лейди Шапстър. Казвам ви, деца, денят, в който лорд Шапстър се ожени за нея, беше черен за фамилията.
— И още как — съгласи се Елинор. Тя знаеше, че Ремингтън изпитва същото като нея. Странно, да усеща близост с мъж, който беше заплаха за самото й съществуване. Но привличането помежду им беше неустоимо.
Каретата трополеше в мрака и все повече навлизаше в лондонските улици, отдалечавайки ги от останалите карети.
Лейди Гертруд се умълча и от мястото й се разнесе похъркване.
Елинор въздъхна и се опита да се отпусне. Беше изминал един дълъг ден, а утрешният се очертаваше не по-малко изморителен. Искаше да поспи… вероятно беше задрямала, защото се събуди от някаква врява на улицата. Кочияшът изкрещя и почука по тавана.
Лейди Гертруд изсумтя и се събуди.
— Какво… какво става?
Мистър Найт не отговори, но Елинор го чу как вдига бастуна си. Сърцето й ускори ритъма си, дишането й се накъса. Шумотевицата отвън се усили. Тя познаваше този род звуци!
Каретата спря с олюляване.
— Обират ни — тихичко прошепна Елинор.
— Обират ни? — В гласа на лейди Гертруд се долавяха едновременно паника и възмущение. — През целия ми живот досега не са ме обирали!
— Мен пък — да. — Елинор плъзна ръка по стената на купето и опипом потърси пистолета, който бе видяла на идване.
— Нима? — попита мистър Найт, който ни най-малко не изглеждаше притеснен от сегашната ситуация. — Къде?
— В Алпите. Там бандитите са страшни. — Пистолетът беше изчезнал. Дали Ремингтън го беше взел? — Мога да се съпротивлявам, ако имам оръжие. — Досега не й се беше налагало, но винаги има пръв път.
— Мисля, че не е необходимо. — Найт сложи ръка на рамото й. — Остани тук. — Преди тя да е възразила, той отвори вратата с яростен ритник. Навън някой полетя от стълбичката, надавайки грозен крясък, и Ремингтън скочи на улицата. Елинор незабавно се залепи за прозорчето. На мътната светлина от фенерите тя видя как върху него се нахвърлиха двама едри крадци.
— Лейди Гертруд, дайте ми нещо като игла за шапка! Или чадър!
Мистър Найт вдигна пистолета и простреля единия крадец в гърдите. Едновременно с това той наръга другия мъж в корема с острия връх на бастуна си.
След преживения шок Елинор въздъхна от облекчение. Мистър Найт знаеше как да се бие. Стилът му беше като на уличен боксьор.
— Нямам нищо — примигна лейди Гертруд. Кочияшът скочи от капрата и се хвърли в битката.
Още трима мъже изскочиха от мъглата. Преди Елинор да изкрещи предупреждение, Найт развъртя бастуна си и фрасна единия от бандитите в гърлото. Крадецът се строполи на земята, борейки се за дъх.
Елинор стисна юмруци и ги размаха във въздуха, сякаш така щеше да помогне на Ремингтън.
Лакеят удари един от крадците в лицето и главата на злодея се килна назад, но ръката му се стрелна напред и цапардоса слугата. Двамата рухнаха на земята и се сбиха.
Конете се изправиха на задните си крака и каретата се залюля. Кочияшът ги обузда и започна да подвиква насърчително.
Последният бандит се хвърли към мистър Найт с изваден нож.
Ремингтън го хвана за китката, дръпна го към себе си, отстъпи встрани и така го блъсна в каретата, че тя се разтресе страхотно — чак зъбите на Елинор изтракаха.