— Мистър Найт добре ли е? — изхленчи лейди Гертруд.
— Засега — да. — Елинор развърза пелерината си и я метна върху зашеметения разбойник. Той нададе крясък и се опита да се освободи от парчето плат.
Един шут стигна на мистър Найт да изпрати в несвяст омотаната фигура.
Някакъв нов негодник се втурна към него — не, това пак беше вторият бандит. Той успя да удари Ремингтън по рамото. Мистър Найт залитна, но бастунът му изсвистя и главорезът рухна с подсечени колене.
Кочияшът се изправи и изтупа прахта от себе си.
Внезапно настъпи тишина. Улицата се смълча. Сражението беше приключило.
Кочияшът се покатери на капрата.
Мистър Найт скочи в каретата и му викна:
— Давай, Джон.
Возилото потегли, без той да е успял да затвори вратичката.
Преди Елинор да го попита дали е добре, преди да прокара ръце по тялото му, за да се увери, че е здрав (или просто да седне на мястото си), Ремингтън я притисна в ъгъла.
— Забавно, а?
— Забавно ли? — Тонът му хич не й хареса, нито пък яката му като железен лост ръка, която я приклещваше безмилостно. — По-правилно е да се каже страшно!
— Чудно, кой ги е изпратил? — Ремингтън стоеше прекалено близо до нея и агресивното му тяло я изгаряше с топлината си.
— Изпратил ли? — Елинор не разбираше накъде бие той, но цялата настръхна.
— Какво намеквате, мистър Найт? — намеси се лейди Гертруд. — Да не казвате, че някой е изпратил бандитите?
— Не вярвам в съвпаденията.
От този мъж се излъчваше миризма на пот и насилие. За свое нещастие, Елинор вдъхваше аромата му като екзотичен парфюм. В известен смисъл й допадаше, че той се е бил за нея като някакъв първобитен звяр.
— От толкова карети, тръгващи от имението на Пикардови, беше нападната точно нашата. — Той говореше право в лицето на Елинор, като ли че я обвиняваше в нещо. — Сутрин изхвърлям Дики Дрискол от къщата си, а вечерта ме нападат разбойници. Крадци, които не искат да крадат, а да ме убият.
— Да не би да твърдиш, че Дики се е опитал да те убие? — Елинор беше потресена. Той не й отговори, но тя чу — почувства — тежкото му дишане. — Боже господи! — Елинор не можеше да повярва, че е възможна подобна наглост. — Ако искаш да знаеш, конярят ми е добър и мил човек, който прави път и на мравката!
— Освен ако тази мравка не ухапе безценната му херцогиня.
— Да, разбира се, Дики е изцяло предан на херцогинята, но… — Изведнъж тя разбра как изглеждат нещата отстрани. Не можеше да допусне мистър Найт да се превърне във враг на коняря. Отлично знаеше колко опасен е този мъж. — Познавам Дики Дрискол, откакто се помня и ви се заклевам, мистър Найт, че той не е организирал покушението срещу живота ви.
— Хм. — Ремингтън бавно се отпусна на мястото си. Елинор облекчено си пое дъх.
Но тогава кой стои зад нападението?
13
В конюшнята беше топло и тихо. Лъчите на утринното слънце проникнаха през пролуките в сивите дъски и във въздуха започнаха да танцуват прашинки. Ремингтън взе седлото на спокойната стара кобила и нежно се обърна към Елинор:
— Милейди, тази хубавица ви подхожда. Тя е бавна и покорна. Няма да препусне с вас на гърба си, а докато яздим, аз няма да се отделя от вас и за миг. — Той се опитваше да не тревожи херцогинята, която като малка си беше счупила ръката при падане от кон. Безстрашна във всяко друго отношение, оттогава Мадлин яздеше само разни кранти, и то с боязън — поне такава беше информацията му.
Обаче херцогинята го слушаше с половин ухо, защото в съседното отделение стоеше великолепен сив жребец, с който тя очевидно водеше безмълвен разговор. Много внимателно тя протегна ръка. Конят пристъпи напред и подуши пръстите й като куче, което иска да го погалят.
— Ах, колко си хубав! — възхити му се тя. — Как ми се иска да те угостя с морков!
Ремингтън с разочарование беше научил за плашливостта на своята херцогиня. Той обичаше да язди и имаше планове да покаже на цял Лондон благородното си завоевание, качено на някой чистокръвен жребец. Ето че сега Мадлин се държеше като човек, влюбен в ездата.
— Името му е Диридей и е много буен — поясни той. — Този кон се нуждае от твърда ръка и здрав галоп всеки ден.
— Това се подразбира от само себе си. — Херцогинята погали носа на Диридей и му заговори с онзи бавен и нежен глас, използван от опитните коняри при обяздването на непокорни жребци:
— Диридей. Прекрасно име. На теб ти трябва водач, който да те насочва и обича. Който да ти се… възхищава. — Тя неусетно започна да си тананика.