Ремингтън би казал същото и за бъдещата херцогиня.
При мисълта за снощното нападение му се искаше отново да пребие онези мъже. Ясно бе, че някой е искал да спре точно тях, а не някой друг. Ако беше сам, щеше да ги разпита и да разбере кой стои зад покушението. Но лейди Гертруд и херцогинята бяха в каретата и той трябваше да ги отдалечи от опасността.
Кой е дал поръчката? Мадлин се кълнеше във всичко свято, че не е бил Дики Дрискол. Ремингтън обаче се съмняваше. Дики служеше на херцогинята предано и може би сега се боеше за сигурността й. Определено се страхуваше, че добродетелта й е застрашена — и тук вече беше прав.
Високото й тяло беше облечено в тънка бяла сутрешна рокля, модно одеяние, което в очите на Ремингтън си беше чисто и просто прозирна нощница, диплеща се над голите й крака. Ботушките й от мека кафява кожа бяха в тон с кафявото кадифено наметало, а сламеното й боне беше украсено със закачливи сини панделки. Гърбът й беше изправен, изящните ръце — гъвкави, а пръстите й — дълги и тънки.
Тя беше дъщерята на най-страшния му враг, но това нямаше значение. Досега той не бе пожелавал така друга жена.
Може би снощната атака беше дело на херцога. Той беше изгубил дъщеря си от Найт, който на всичкото отгоре я държеше като пленница в къщата си. Две основателни причини да уреди смъртта му, а Ремингтън добре знаеше колко опасен може да бъде Магнус. Колкото и невероятно да звучеше, херцогът може би беше разкрил истинската му самоличност. В този случай без съмнение той беше поръчал покушението.
Разбира се, имаше и друга врагове. Мъже, с които Ремингтън търгуваше. Мъже, които го презираха заради домогванията му до английската аристокрация. Ремингтън не отхвърляше нито една възможност. Ето защо ходеше въоръжен навсякъде — било с нож, било с бастун със златна дръжка — и внимателно анализираше всяка ситуация. Нямаше да умре сега. Не и когато беше толкова близо до своето отмъщение.
Той остави кобилата и се приближи до херцогинята, която възхитено галеше буйния жребец.
— Диридей е истинска фурия, освен ако не го направлява опитна ръка.
— Мога да го яздя — прошепна тя.
— Според моите сведения…
— Мога да го яздя!
Нямаше ли да спре да го изненадва това момиче? Ако продължаваше така, нищо нямаше да остане от самообладанието му, а той обичаше да държи нещата под контрол. Затова я беше проучвал. Затова я беше шпионирал.
Ами ако тя беше на ръба на нервен срив? Ако искаше да яхне този вихрогон с надеждата да му избяга?
Той щеше да разбие подобни илюзии още сега. Ремингтън се огледа наоколо. Конярите бяха изчезнали веднага щом двамата с Мадлин се зададоха към обора. Единствено неспокойните движения на конете нарушаваха възцарилата се тишина. Време беше да разбере от какво тесто е замесена херцогинята. Време беше да разбере дали във вените й тече студена синя кръв, или и тя е нормална жена. Той закрачи към нея с леката стъпка на боен разузнавач.
Без да съзнава каква опасност я грози, Елинор почна да гали Диридей. Жребецът я беше очаровал. Обичаше ездата, обичаше да става едно с животното, което се носеше като вятъра. Заради детската злополука на Мадлин тя рядко се качваше на кон. За сметка на това често седеше в карета и на носилки, правейки компания на братовчедка си, докато другите профучаваха в галоп на коне, каквито Елинор копнееше да поязди.
— Не можеш да си представиш колко ме ощастливи — подхвърли мистър Найт.
Изведнъж Елинор осъзна, че той е много близо. Както винаги, Ремингтън заемаше твърде много пространство, дишаше твърде много въздух и й замайваше главата.
— И как така? — Щеше й се да се дръпне, но не искаше да се отдалечава от Диридей.
— Този кон беше първоначалният ми избор за теб. — Найт също погали носа на коня. Непостоянното и капризно животно разпозна господарска ръка и отговори с доволно цвилене.
Елинор се отмести и стисна оградата на бокса. Много добре. Диридей обичаше мистър Найт. В това нямаше нищо изненадващо. Ако не се намираше в такава неловка ситуация, и тя щеше да го обожава. Всъщност се налагаше да посвети вниманието си на коня, за да не зяпне влюбено Ремингтън. С един поглед бе обхванала тъмносиния му костюм за езда с кройка, която подчертаваше широките му рамене, тънкия му кръст и мускулестите бедра. Черните му ботуши бяха лъснати до блясък. Русата му коса бе разрошена — сякаш бе свалил шапката си, оправяйки с пръсти немирните кичури.
Нищо в изражението му не загатваше за среднощното им приключение, а тя още не можеше да го забрави. Изпитваше омерзение при мисълта, че сърцето й затуптя по-силно, докато той се биеше, че усети порив да му се притече на помощ, когато той и сам се справяше добре. Ремингтън беше силен и здрав мъж, мъж, за чийто произход не знаеше нищо. Лорд Фанторп доста живо беше изтъкнал този факт, а отговорът й дори сега я караше да се черви: бе нарекла мистър Найт изтънчен.