На времето Елинор бе сметнала идеята за глупава. Сега със сигурност знаеше, че е била права, защото нямаше и най-бегла представа как да се оправи с мистър Найт.
Той вдигна книгата и погледна заглавието.
— „Робинзон Крузо“. Една от любимите ми книги. Всъщност това е моят екземпляр. — Той прокара пръст по кожената подвързия. — Колко хубаво, че имаме нещо общо помежду си.
Елинор не искаше да има нищо общо с този мъж. Боеше се, че на него това му е пределно ясно, защото взорът му беше твърде самоуверен.
Най-накрая тя сложи ръце на кръста си и с усилие на волята ги накара да застанат мирно там.
— Не вярвам да ме чакате кой знае колко отдавна. Допреди месец дори не сте знаели за съществуването ми.
— Напротив. Знам за съществуването ви от осем години — тогава борсовият ми агент се върна от Лондон и ми разказа, че херцог Магнус е благословен с дъщеря. С красива дъщеря.
Той върна книгата на полицата без помощта на стълбата.
— Борсовият ми агент не е преувеличил.
— О… благодаря — смутено отвърна Елинор. Въпреки че говореше за Мадлин, той гледаше нея. Без да се превзема, тя знаеше, че е привлекателна. Един пропаднал англичанин, който беше съзрял възможност да прелъсти невинната девойка, й бе прошепнал, че е по-хубава от братовчедка си. Но докато мистър Найт я гледаше, онова пламъче, което докосването му бе възпламенило, накара кръвта й да забушува.
Онова пламъче и съпътстващата го топлина бяха лоши признаци. Много лоши признаци.
Тогава той я хвана под ръка и неумолимо я поведе към малкото канапе.
Как бе възможно това незначително докосване да я убеди, че този мъж бе готов да обърне планини, но да я притежава?
Той я настани на канапето и отдръпна ръката си. Елинор бе облекчена — и разтревожена. Защото, ако мистър Найт бе толкова неумолим, колкото изглеждаше, Мадлин нямаше шансове срещу него.
Но братовчедка й я бе посъветвала: „Когато те обземат съмнения, ще се замислиш: Как би постъпила Мадлин в тази ситуация? И действаш.“
Мадлин би атакувала. Значи Елинор трябваше да направи същото.
— Защо ви е било нужно да разследвате семейството ми?
— Защото ми трябваше съпруга.
Дойдохме си на думата. Това беше болният въпрос, причината, поради която Мадлин бе решила да дойде в Лондон. Защото баща й, херцог Магнус, непоправим комарджия, чаровен и безотговорен мъж, бе заложил ръката на Мадлин срещу богатството на мистър Найт и бе загубил.
— Предполагам, че доста сте се изненадали, когато негова светлост ви е съобщил, че сте сгодена. — Мистър Найт заобиколи канапето като пантера, дебнеща плячката си. — За мен.
Елинор премери думите си внимателно.
— Не съм очаквала да се окажа сгодена за когото и да е.
— И защо така? — Мистър Найт мъркаше като огромен котарак, който си играе с безпомощно мишле. — Вие сте богата млада жена с висока титла. Навярно ви е минавало през ума, че някой ден ще ви се наложи да се омъжите.
— На една херцогиня не й се налага да се омъжва — отвърна Елинор с ехо от надменността на Мадлин. — Една херцогиня взема свои собствени решения.
— Вече не. — Онази усмивка, тъкмо онази, която му придаваше вид на паднал ангел, трептеше на устните му. — Оттук нататък аз ще вземем решенията вместо херцогинята.
Не. Брак между този мъж и Мадлин беше невъзможен. Мистър Найт щеше да направи братовчедка й нещастна с хладния си авторитет и с презрението, обагрящо всичките му думи. Пък и Елинор добре знаеше, че Мадлин обича друг. Мистър Найт нямаше да понесе леко подобна неуместна проява на любов извън брачното ложе.
— Мога да си представя чувствата ви — да се озовете в дома ми при подобни обстоятелства. — Мистър Найт се огледа наоколо. — Мислех, че и баща ви ще дойде с вас.
— Не, херцогът се грижи за своите си дела. — Поне Елинор подозираше така. И ако сред тези дела бе пропиляването на единственото наследство, останало на Мадлин — какво го интересуваше? Херцог Магнус беше безотговорен тип, който не даваше пукната пара за благополучието и здравето на дъщеря си — всъщност заради него Елинор бе попаднала във властта на мистър Найт и се преструваше на братовчедка си.
Тя вдигна поглед към дебнещия мъж и си пожела да е всякъде другаде, но не и тук. Неведнъж с Мадлин бяха попадали в сложни ситуации, докато пътешестваха из Европа. Бяха преживели заплахата от нападение на френски войници. В Алпите почти ги беше застигнала лавина. И като капак на всичко бяха затворнички в турски харем, държани в плен сред кадъни, евнуси и всякакви греховни наслади. Елинор доста се съмняваше, че ще успеят да избягат. Но не бе нужно да се притеснява: Мадлин забърка такива каши, че турците лично ги бяха изпроводили с ескорт извън границите на страната, само и само да са сигурни, че ще се отърват от двете англичанки.