Грийн парк беше доста приятно място в непосредствена близост до Бъркли скуеър. В горичката му имаше павилион, а пасящите около него крави допълваха идиличния пейзаж. Аристократичните лондончани идваха тук, за да се преструват, че са в провинцията на чист въздух и наблюдаваха доенето на кравите и храненето на кокошките, а понякога и собственоръчно се заемаха с тези задачи. Пътеките за яздене даваха на Ремингтън известна сигурност. Тук жребецът му можеше да я настигне, а той действаше светкавично, когато залогът беше висок. Но Мадлин можеше да се шмугне в някоя пресечка от претоварения лабиринт на лондонските улички и да му избяга.
За в бъдеще щяха да посещават парка с коняр, който да държи поводите.
Разбира се, веднъж привържеше ли я към себе си с оковите на плътта, щеше да има контрол над нея. При тази мисъл той осъзна, че ерекцията му въобще не е отминала. Успееше ли да се съсредоточи върху местонахождението на Мадлин, а не върху хубостта й… но годеницата му го привличаше като ярък пламък в свят на мрак и тъга.
Тя спря, потупа коня по врата и се усмихна чаровно на Ремингтън:
— Чувствам се великолепно. Благодаря ти.
Това беше друга работа. Тя не се държеше като херцогиня. Всяко нещо, което и даваше или правеше за нея, я изненадваше, плашеше и объркваше. Конят беше първият му подарък, който Мадлин прие безрезервно. Повечето аристократи живееха в свят, изпълнен с привилегии, където и най-малкото им желание беше закон. Защо годеницата му се изненадваше, когато той й угаждаше? И кога предишната му решимост да я постави на колене се беше преобразила в желание да изпълни всеки каприз на тази чаровница?
— Всичко наред ли е? — несигурно попита тя.
— Да, защо? — Само ако не беше опитал вкуса на самотата по устните й и не беше осъзнал, че същата самота цари в душата му…
— Гледаш ме така навъсено! — Тя сведе поглед към Диридей и го погали още веднъж. — Не съм го наранила с буйната си езда, нали? Не забелязах никакъв проблем, но толкова отдавна не съм яздила хубав жребец, че…
— Конят е добре. — Ремингтън се подразни, че тя толкова бързо бе пренасочила вниманието си от него към Диридей.
Целувките в конюшнята го бяха разтърсили до дъното на душата му. Преди да срещне Мадлин, той беше набелязал плана за прелъстяването й. Агресивно ухажване през първите три дена, изпълнено с жадни погледи и томителни милувки, които трябваше да я привикнат към близостта му. Първа целувка на бала и втора, по-дълбока, след като гостите си отидат. След този момент чак до брачната им нощ — артилерийски огън от ласки за премахване на враждебността й с цел подготовка за финалното обладание. Не го интересуваше, че дори не познава Мадлин, желаеше я и без да я е виждал. От надеждни източници знаеше, че е хубава и представителна, а той обичаше жените: техните усмивки и тела, бъбренето им, дребните им изблици на гняв.
Но тогава херцогинята се появи и обърка всичките му замисли. Как, по дяволите, да си държи ръцете далече от нея, когато тя го предизвикваше на всяка крачка? Отказа да носи дрехите, които й беше купил. Отряза косата си. Отвърна на целувките му. И на всичкото отгоре всяко нейно опълчване я караше да разцъфти.
И най-лошото: това му харесваше. Обичаше вирнатата й брадичка и нахалните забележки, които извираха от устните й. Насърчаваше я да гледа на света с високомерието, което така го дразнеше у другите аристократи. С безизкусната си женственост тя го оплиташе в мрежите си.
Ремингтън повика с жест коняря.
— С дамата ще се поразходим.
— Да, сър. — Човекът пое юздите.
Ремингтън слезе от коня, отиде до Диридей и протегна ръце към Мадлин.
Очевидно нещо в неговото изражение бе издало похотливите мисли, които се въртяха в главата му, или може би годеницата му си припомни случката в конюшнята, защото първоначално се поколеба, а после бавно се плъзна от седлото. Той я хвана и за един кратък миг най-безсрамно я притисна към себе си, а след това я остави да стъпи на земята.
Конярят поведе конете към бистрия ручей в горичката.
Днес слънцето грееше, но небето на хоризонта бе покрито с навъсени сиви облаци и Ремингтън отново си помисли, че се задава буря. Във въздуха се носеше острата миризма на желязо, сякаш чукът на стихията се канеше да опустоши лондонските улици, доказвайки превъзходството си над човека.
Въпреки всичко повеят на вятъра беше топъл, а денят — изпълнен с възможности. Ремингтън посочи павилиона.