Когато херцогинята го приближи, то оголи зъби и изръмжа. Мадлин протегна към него юмрук. Свитите й пръсти сочеха надолу.
— Горкичката!
— Внимавай! — сърдито я предупреди Ремингтън. Мътните го взели, тази жена умееше да се натриса на неприятности!
— Внимавам. — Ръмженето премина в скимтене и Мадлин почеса кучето по врата. — Тя няма да ме ухапе.
Очевидно беше права, защото уличната превъзходна втренчи големите си кафяви очи в херцогинята, която я галеше по главата, и зарови муцуна в гърдите й.
Мадлин прокара пръсти по задния ляв крак на кучката, която изскимтя.
— Наранена си — прошепна тя.
На Ремингтън му се щеше да изтърси, че въобще не му пука за някакво си куче, но се въздържа. Той също обичаше животните. По дяволите! Неговата херцогиня за малко не беше загубила живота си заради един помияр.
Зад гърба му се разнесоха тежки стъпки. Младежът крачеше към тях и удряше с камшика по облечената си в ръкавица длан. Целият беше пребледнял.
— Госпожице! — трескаво поде той. — Милейди, какво си въобразявахте, че правите? Едва не ви прегазих!
Ремингтън се изправи, за да се разправи с него, но преди да е казал и дума, Мадлин скочи като разгневена фурия:
— Какво правех ли? Вие какво правехте? За малко да смачкате кучето! — нослето и страните й поаленяха от ярост. Очите й блестяха като сапфири. Едната й буза беше окаляна, шапката й бе застанала накриво, но това нямаше значение, защото всичката страст, която бе вложила в сутрешната целувка, сега бе съсредоточена в защитата на бездомната кучка
— Но това беше един въшлив помияр! — Във враждебния тон на младежа се долавяше чувство на вина. Тогава той съзря красотата на херцогинята и изведнъж се напери: изпъчи гърди, изправи рамене. Очите му не можеха да се откъснат от прелестното и лице.
— Струва ми се, че сме се срещали, но не помня къде…
— Така ли са ви възпитали? — фучеше Елинор. — Да прегазвате невинни животни?
Ремингтън се отдръпна и скръсти ръце. Младежът беше сразен и без негова помощ.
— Чакайте малко! — Очите й се присвиха. — Познавам ви! Вие сте лорд Моугър.
— Да. Виконт Моугър, на вашите услуги. — Младежът свали шапка и се поклони в закъснял опит да направи добро впечатление на красавицата пред себе си. — А вие сте…?
Елинор не беше нито впечатлена, нито поласкана.
— Познавам майка ви. Тя би ви напляскала хубаво заради това, което сторихте.
Лицето на Моугър се обагри в червено.
— Не й казвайте!
— Няма, ако ми обещаете за в бъдеще да внимавате повече. Следващия път няма да съм наблизо, за да спася поредното куче. Спомням си какво прекрасно момче бяхте. Обичахте животните. Щяхте да се чувствате виновен, ако бяхте сгазили кучето.
— Да… права сте. — Умолителният поглед на Моугър беше точно кучешки. — Съвсем отскоро придобих този дорест жребец и исках да се поперча с него, но това не е извинение… — Младежът започна да рие пръстта с крак и тогава Ремингтън осъзна, че е наблюдавал майсторско изпълнение. Мадлин беше превърнала разярения младок в заслепен от любов и разкаяние слуга само с няколко точни думи. Сега Моугър я боготвореше.
— Знам, че вече няма да повторите простъпката си — утеши го Елинор.
— Кълна се — непринудено се усмихна Моугър. Най-неочаквано Ремингтън осъзна, че младежът е доста хубав и изпита ревност.
— Мадам, бихте ли ми казали коя богиня на справедливостта ме спаси от грешния път? — помоли се Моугър.
Елинор примигна объркано.
— Говори за теб — студено я осведоми Ремингтън и извърши представянето. — Ваша светлост, това е виконт Моугър. Моугър, това е маркиза Шеридан и бъдещата херцогиня Магнус.
— Вие сте херцогиня Магнус? — опули се младият мъж. — Посетихте ни едно лято преди осем години, но тогава не ви намирах за толкова красива.
Думите му бяха твърде искрени, за да прозвучат като комплимент. Елинор потръпна, сякаш я бяха ударили. Ремингтън поднесе ръката й към устните си.
— С всеки изминал ден тя хубавее все повече и повече.
— Личи си! — Моугър се поклони повторно, сякаш копнееше да заличи нетактичната си забележка. — Нейна светлост грее като слънцето в пълния му блясък.
Мадлин се изненада още повече, ако това беше възможно.
Увлечение, осъзна Ремингтън. Този младок беше увлечен по неговата херцогиня. Но тя си беше само и единствено негова. Другите мъже можеха да му завиждат, но не и да заемат мястото му.