— А аз съм мистър Ремингтън Найт. — Той зачака, но лицето на Моугър остана безизразно. Очевидно младежът не беше чул клюките. — Утре вечер с херцогинята даваме бал, за да отпразнуваме обявяването на годежа ни. — Ремингтън доволно видя как физиономията на Моугър помръкна, щом младежът осъзна, че слънчевата богиня е забранена територия. — Надявам се, че ще ни окажете честта да присъствате.
— Да, разбира се. Благодаря ви. За мен ще бъде чест. Сър. Мадам. За мен беше удоволствие да се запознаем. — Моугър повдигна шапката си за поздрав и спря погледа си на Мадлин, но мъжествено се отправи към коня си, качи се как да е на седлото и препусна.
Мадлин не видя как той си тръгна, което беше известна утеха за Ремингтън. Вместо това тя отново коленичи при кучето. Той клекна до нея и повдигна брадичката й с пръст.
— Остави този помияр. Добре ли си? — попита той и трепетно зачака отговора.
— Да — весело отвърна Мадлин. — Естествено.
Ремингтън улови ръката й и смъкна скъсаната й ръкавица. Дланта й беше ожулена, един от ноктите й — счупен. Не се съмняваше, че тя или си е обелила коляното, или си е навехнала китката, или пък се е наранила по друг начин, но не си го признава. Сега непосредствената опасност беше отминала и той искаше да я раздруса здраво.
— Ти рискува си живота си за един мелез! Как можа?
Кучето настръхна и оголи зъби.
— Долу! — изсъска Ремингтън и кучето седна на мястото си, но продължи да го гледа предпазливо и той разбра: този помияр се беше лепнал за Мадлин.
— Може би някои хора казват същото за теб. — Изражението й беше странно, сякаш беше чула гадни клюки по негов адрес.
И него ли беше защитила като това безпризорно псе? И него ли беше взела под крилото си — или му се беше присмяла, съгласявайки се, че той е нечистокръвен по рождение? Това не биваше да го засяга по никакъв начин, но Ремингтън откри, че когато става въпрос за Мадлин, всичко го засяга. И защо?
Защото беше увлечен. Увлечен… безумно влюбен в жената, на която за нищо на света не биваше да дарява любовта си.
15
Елинор се размърда притеснено под погледа на мистър Найт. Той я пронизваше с поглед, сякаш искаше да прочете какво се мъти в главата й.
Добре. Все пак не биваше да се сблъсква с истината посред Грийн парк, нали? Такова нещо не бе човеколюбиво.
Тя запристъпва от крак на крак, мъчейки се да облекчи болката от натъртеното. След като вълненията по спасяването утихнаха, дланите й започнаха да смъдят, а коляното да пулсира. Не че се оплакваше. Мистър Найт щеше да изтъкне, че това е резултат на собственото й неблагоразумие, а точно сега очите му бяха студени и сериозни. Разкошната му чувствена уста беше здраво стисната.
Очите му се притвориха и когато той отново я погледна, тя не съзря в тях упрек — или интерес.
— Не знаеш що за куче е това, нито пък откъде идва, но без съмнение лорд Моугър е прав: то е въшливо.
Гневът й отново се надигна.
— Значи трябва да ме е грижа само за обезпаразитените животни с подходящо родословие? Благодаря ви, сър, но няма да стане. Ненавиждам жестокостта, особено спрямо горките твари, които са напълно безпомощни да си помогнат. А ако не сте способен да видите смисъла в грижата за унижените и оскърбени души, мога единствено да ви съжалявам.
— Не и с цената на живота ти — хладно отвърна той. Елинор сви рамене, защото осъзнаваше болезнено ясно, че Ремингтън е загрижен за нея само защото я мисли за херцогинята.
— Моят живот не е чак толкова важен. — И тогава някакво неочаквано негодувание я накара да възрази: — О, забравих, аз съм пропускът ти за висшето общество.
Очевидно той не можеше да търпи цинични забележки, особено от нейна страна, защото гласът му съдържаше предупреждение:
— Мадлин…
Мадлин. Тя не беше Мадлин, а Елинор, но сега не беше време за признания. Тя посочи нещо зад гърба му.
— Имаме си публика. — Публиката включваше гости от бала у Пикардови и неколцина непознати хора, облечени по последна мода — очевидно благородници. Всички я зяпаха, без да крият удивлението си, а две дами се изкискаха пронизително.
За нейно учудване тя не беше толкова притеснена, колкото ядосана. Да, мразеше да прави сцени, но тези хора имаха нужда от по-полезно занимание от това да се хилят на спасяването на някакво си куче.
— Горкичкият мистър Найт — измърмори тя под носа си. — Планът ти да смаеш елита с парите си и годеницата си не тръгна както трябва. — Тя отново клекна при кучето и остави този мъж да се оправя както знае.
Но Ремингтън я изненада. Той се обърна към насъбралото се множество със съвсем истинска усмивка. Един джентълмен особено прикова вниманието му. Благородникът беше облечен безукорно: надиплено шалче, снежнобяла риза и черни ботуши, лъснати до блясък. Човекът изглеждаше истински ужасен от случилото се и Елинор небрежно си помисли, че когато Мадлин най-сетне пристигне в Лондон, ще завари репутацията си стъпкана в прахта. Обаче въобще не се трогна при тази представа, само дето нетърпението й нарасна.