Сърцето й се сви. Тя бе права. Той се смееше тихомълком на контето Брамъл. Чувствата им бяха в пълен синхрон. Как я безпокоеше тази мисъл! По-късно, в тъмнината на нощта — за жалост време, в което се будеше, изгаряна от копнеж по мистър Найт — тя щеше да направи преоценка на взаимоотношенията им.
— Несъмнено мина добре. Защото аз съм бъдещата херцогиня и ще диктувам модата. — Тя се наведе и нежно погали кучето.
— Какво правиш с това… животно?
Елинор не знаеше какво прави, но отговори, без да се замисли:
— Сприятеляваме се. — Тя вдигна помиярчето, внимавайки да не засегне наранения му крак. То беше точно толкова леко, че да може да го вдигне, и точно толкова тежко, за да й е трудно да го носи. Тя го нагласи под мишницата си и с усилие закрачи към Диридей. Дългите крака на кучето стърчаха напред, ръцете й отмаляха от тежестта му. Дланите й бяха ожулени, болката в коляното се обади, и Диридей изглеждаше безкрайно далеч.
Сърдитият Ремингтън преспокойно крачеше до нея, но не предложи да й помогне.
— Сега какво, отмъщаваш ли си? Защото те принуждавам да се омъжиш за мен? — попита той.
Те стигнаха до конете и навлязоха сред дърветата, скривайки се от слънчевите лъчи и от полезрението на любопитните зяпачи, които чакаха скандалната херцогиня да се прояви отново. Конярят дискретно се отдръпна.
Задъхана, Елинор остави кучето на земята и то веднага се сгуши в краката й. Тя сложи ръце на хълбоците си.
— Мистър Найт, знам, че ви е трудно да си го представите, но не всичко, което казвам или правя, е свързано с вас. Всъщност светът не се върти около вас. Луната свети на нощното небе и без ваша помощ. Моето съществуване не зависи от вас. — Тя наведе, за да вдигне кучето. — А сега ще заведа приятелката си вкъщи и ще я изкъпя — без да си помисля за вас дори един-единствен път.
— Чакай! — Мистър Найт я дръпна, карайки я да се изправи. — Повече няма да толерирам това безразсъдно поведение.
Този мъж за пореден път я обърка.
— За какво безразсъдно поведение става дума?
— Недопустимо е да не мислиш за мен — каза той, обви ръка около кръста й, и я целуна.
Първата им целувка беше нежна и изкусителна, втората — ненаситна… и изкусителна. Тази отново беше различна. Той нежно гризваше долната й устна, напомняйки и да мисли за него, а щом тя понечи да възрази, той я целуна вълнуващо порочно. Искаше цялото й внимание и благодарение на големия си опит знаеше как да го получи. Прелъстяваше я със зъби и език. Устните му се движеха върху нейните, докато тя престана да усеща шарената сянка на дърветата, уханието на розите, повея на ветреца, лая на кучето, гласа на контето Брамъл и дилемата, пред която беше изправена. Всяка мисъл и всяко чувство бяха заличени от натиска на тялото му и от удоволствието, което този мъж й доставяше.
И тогава той я пусна. Едната му ръка я придържаше за лакътя.
Елинор се опита да събере нещо от достойнството си и малко от благоразумието си.
Колкото повече го опознаваше, толкова повече губеше представа за себе си.
Той й помогна да се качи на седлото. После й подаде кучето. Тя нагласи своята любимка под ръката си, шепнейки й успокоителни думи, и тръгна към дома на мистър Найт.
Беше плашещо да се промениш коренно за толкова кратко време от една проста целувка. Дали Мадлин въобще щеше да я познае? А дали тя самата щеше да се познае, когато дойдеше времето да отстъпи правата си върху мистър Найт?
Щеше ли да се оттегли без бой?
16
Ремингтън крачеше в галерията над преддверието.
— Проклетото куче трябва да се разкара.
Неговата херцогиня се облягаше на парапета и гледаше как прислужниците търчат насам-натам, изпълнявайки задачите, оставени за последния момент: нареждането на масите, изстудяването на бутилки шампанско, пълненето на вазите с купища жълти рози. Тя се обърна и погледна кучето, което се влачеше подире му. Въпреки че лицето й остана сериозно, тя цялата грейна от радост.
— Колко пъти да казвам, че тук, в Англия, никой не си позволява да ругае в компанията на дами?
Но, по дяволите, тя изглеждаше божествено в роклята от тюркоазена коприна, която превръщаше очите й в два огромни искрящи сапфира. През късите кичури беше промушена тюркоазена панделка, украсена с диаманти, които блещукаха като звезди в нощта на косата й.
Това бяха нейните собствени дрехи, разбира се. Нейната собствена панделка. Нейните собствени диаманти. Тя още отказваше да носи купеното от него, но макар че не го подозираше, скоро нямаше да има друг избор.
Междувременно това куче му вървеше по петите. Ремингтън спря до Мадлин й посочи обвинително животното: