— Виж го. Ръси черни косми по белите ми чорапи и жълти косми по черните ми бричове.
Положението не е чак толкова лошо. — Тя се усмихна и на двама им — уверено и чаровно. Ремингтън почувства как нервите му се отпуснаха. Мадлин толкова рядко си позволяваше да се усмихва така. — Мистър Найт, трябва да признаете, че Лизи е много по-привлекателна след банята си.
— Лизи ли? Коя е Лизи? — Боеше се, че знае отговора.
— Вашето куче.
— Тя не ми е куче, пък и на кого би му хрумнало да я кръсти така? — Той щракна с пръсти на лудуващата Лизи. — Седни!
Уличната превъзходна незабавно се подчини и провеси език. Очите й го гледаха с обожание. Измита и подсушена, Лизи изглеждаше по-представително и — господ му беше свидетел — миришеше несравнимо по-добре, но вместо да храни чувства на благодарност към спасителката си Мадлин, тя се беше лепнала за него. Следваше го нагоре и надолу по стълбището, кипреше се на персийския килим в спалнята му и лаеше камериера му.
Неговата херцогиня не изглеждаше обидена от измяната на кучката. Вместо това си умираше да го дразни и да го взима на подбив.
— Мистър Найт, вие сте много красив независимо дали имате косми по бричовете си или не.
— Хм. Благодаря. — Той се изпъчи в официалния си фрак. — Щом казваш. Но не знам дали това е истински комплимент.
Тя го погледна, а после обърна глава, сякаш така щеше да скрие чувствените искрици в очите си.
— Уверявам ви, че е.
Ремингтън се усмихна, чудейки се каква ще е реакцията й на драматичното съобщение, което беше подготвил за края на вечерта.
Лейди Гертруд се затича към тях в празничната си премяна и плесна с ръце:
— Деца, деца, побързайте! Гостите всеки момент ще пристигнат. — Строгият й поглед се устреми към Лизи. — И скрийте кученцето някъде. Знаете, че лейди Фендсуърт изпада в ужас при вида на тези животни.
Лизи излая укорително
— Съжалявам, но не можем да те оставим да плашиш гостите — каза лейди Гертруд, все едно кучето можеше да я разбере.
Лизи обаче въздъхна, сякаш наистина разбираше.
— Марш тогава — нареди лейди Гертруд и се отдалечи по коридора.
— Добре. Лизи отива в коша си. — Ремингтън се отправи към стаята си и усети как нещо го гризна по ботуша. Той се обърна, изгледа ядно кучето, което заподскача от радост, че най-сетне е успяло да привлече вниманието му.
— Знаеш ли сега какво ще каже камериерът ми? — Той посочи олигавената си пета. — Ще каже… да те изкъпем още веднъж!
Лизи така размаха черната си опашка, че омете парапета. Освен това Ремингтън можеше да се закълне, че глупавото куче му се е усмихнало.
Мадлин се изкиска приглушено, сякаш не смееше да даде воля на веселието си. Но после се отпусна и избухна в смях.
Херцогинята рядко се усмихваше, и то обикновено от вежливост. Почти не се усмихваше от щастие, а Ремингтън никога, ама никога не я бе чувал да се кикоти. Сега това глупаво куче с лигав език и странна привързаност към него — и неговите ботуши — я беше развеселило и той чу редкия, сладък звук. Смехът й го изпълни с възхитително усещане. Ако Лизи беше причината за радостта й, тогава тя беше любимото му куче. Той клекна и я погали по главата.
— Браво, браво. Добро куче.
Неистовите опити на Лизи да оближе лицето му предизвикаха у херцогинята нов изблик на смях.
Докато я слушаше и се бранеше от езика на Лизи, Ремингтън си постави нова цел. Щеше да се погрижи оттук нататък Мадлин да се смее по-често.
Свещите обливаха балната зала в златисто сияние. Пъстроцветното множество от гости танцуваше, пиеше или разговаряше. Този прием, отбелязващ годежа на бъдещата херцогиня Магнус с Ремингтън Найт, беше огромен успех, като се изключи, че…
— Магнус пристигна ли? — Ремингтън улови иконома за ръката.
— Не, сър. — Бриджпорт се поклони и прошепна: — Няма го в Лондон.
— Копелето не благоволи да дойде дори на годежа на дъщеря си.
— Сър, може би го е срам да погледне хората в очите след това, което е причинил на херцогинята.
— Може би. — Обаче Ремингтън много се съмняваше. Магнус беше груб английски булдог, който пиеше като смок и пилееше пари на хазарт без угризения на съвестта. А под веселата му фасада се криеше жесток човек, който не се спираше пред убийство, за да постигне своето. Беше ли открил коя е истинската му самоличност? Да не би сега да се криеше в някое от именията си, кроейки безжалостни планове срещу него?
Утре щеше да изпрати хората си да открият местонахождението на Магнус. После собственоръчно щеше да го навести, за да изтръгне признание от проклетия херцог и да разбере какви други пъклени дела е замислил. Ремингтън дори не беше сигурен дали Магнус няма да унищожи собствената си дъщеря, вместо да допусне брака й с човек без титла.